Илинденско-Преображенското въстание, което избухва на 2 август 1903 г., е връхната точка в национално-освободителната борба на българите в Македония и Одринско. Организатор на бунта е Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО).
Ирина Калчева
След организираното от Върховния Македоно-одрински комитет Горноджумайско въстание напрежението в Македония нараства чувствително. Правителството на Османската империя засилва репресивните мерки и стълкновенията между турските въоръжени сили и четите на организацията зачестяват. Само през първата половина на 1903 г. са отбелязани 86 сражения. В тази обстановка през януари 1903 г. част от членовете на ЦК свикват конгрес в Солун и вземат решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На конгреса обаче не присъстват ръководителите на организацията Гоце Делчев и Дамян Груев. Задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към решението. Гоце Делчев е против прибързани въоръжени действия, защото познава много добре обстановката и счита, че без подкрепата на Русия и България може да се стигне до ново поражение, но след като решението е взето и разпратено по окръзите, връщане назад не може да има. На 4 май Гоце Делчев е убит на път за конгреса на Серския революционен окръг.
В края на април 1903 г. още едно събитие ускорява избухването на революцията. Група младежи, известни в историята като „гемиджиите”, извършват серия от атентати в Солун. Във въздуха е хвърлена сградата на „Отоман банк”, взривен е френски кораб, прекъснато е осветлението на града. Повечето атентатори загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Саможертвата на тези младежи нажежава още повече обстановката.
В ръководните среди
на организацията няма единно виждане за методите на революционната борба –
мненията на водачите варират от организиране на терористични актове през
перманентна революция, целяща постигането на по-голям териториален и времеви
обхват, до масово и внезапно въстание с участието на населението. На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се решава въстанието
да започне в окръга на 20 юли (2 август) – Илинден. Началото на бойните
действия в Одринско се определя за 19 август – Преображение, а Серският окръг
трябва да се вдигне на 27 септември – Кръстьовден. Следователно се възприема
идеята за перманентна революция.
Боевете в Македония започват на определения 2 август 1903 г. (Илинден). Призивът „хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“ мотивира въстаниците към борба. Освободени са планински райони на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кааза (околия). В освободения град Крушево е обявено временно управление, известно под името Крушевска република, която просъществува 10 дни. Във временното правителство представителство имат и трите общности – българи, власи и гъркомани. Никой не посяга срещу мирното турско население, което предизвиква възхищението на един австро-унгарски дипломат: "Доблестно въстание срещу цяла империя".
Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия и на 19 август (Преображение) пукват първите пушки на Странджанско. Освободени са Василико (дн. Царево) и Ахтопол, а турските части са изтласкани към Малко Търново и Лозенград. Провъзгласената тук Странджанска република започва да се грижи за живота и поминъка на населението.
Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия. Според данните на мемоара на вътрешната организация от 1904 г. в Битолския и Одринския революционен окръг са станали 239 сражения, в които вземат участие 26 000 въстаници срещу 350-хилядна вражеска войска. В сраженията загиват 994 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4600 души от мирното население, а други 25 000 жители търсят убежище в Княжество България. Тези цифри са доказателство за непримиримостта на населението в Македония и Одринско със съществуващия национален и социален гнет, за непреклонната му воля да живее свободно, за стремежа му да отхвърли окончателно османското господство. Въстаниците обаче постепенно изчерпват своите сили, а България не може да се намеси пряко в конфликта поради външнополитически причини. Султанът отчита това и на 6 септември прави тънък дипломатически ход, прехвърляйки отговорността върху софийското правителство. Той обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако Великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието. Европа и този път обръща гръб на стремежа на българите към свобода. Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта. Външните министри на двете империи изработват Мюрцщегските реформи, които предвиждат омиротворяване на областта и даване някои права на народностите в империята.
На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до България да обяви война на Турция. При съществуващата международна обстановка обаче, Кнжеството няма нито сили, нито възможност за реална помощ. Всички обществени слоеве в страната, независимо от своите различни схващания, съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Освен възпиращите предупреждения на Великите сили българското правителство много добре разбира, че и съседните държави няма да останат безучастни при евентуална намеса. В крайна сметка обаче главната причина за сдържаното поведение си остава икономическата и военната слабост на страната. Това се осъзнава и от ръководителите на организацията. Неслучайно Гоце Делчев твърди, че „лошо бихме се отплатили на България за многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня“. За съжаление, върховният момент в развитието на революционните процеси в Македония не съвпада с готовността на Княжеството за решителни действия. Също така, Илинденско-Преображенското въстание започва преждевременно, преди да бъде завършена всестранната подготовка на населението. Затова масово въстание избухва само в два революционни окръга, а и през 1903 г. Османската империя все още притежава огромни човешки, военни и икономически ресурси, които не могат да бъдат пречупени от една балканска държава, а още по-малко от населението на една провинция.
