ПОЛИТИКА

Киряк Цонев

Решението на Арабската лига, взето по либийското оплакване, че България не спазвала задълженията си по Договора за правно сътрудничество между двете държави, не бе нещо неочаквано.

От една страна Лигата е задължена според своя Устав да се солидаризира с оплакването на всеки свой член, макар, че решението на българския президент за помилване на осъдените несправедливо в Либия медици и действията на либийското правителство в тази връзка предизвикаха учудването дори на самия Сейф ул-Ислям Кадафи, сина на всемогъщия лидер. Самата спонтанност на неговото изявление също свидетелства много за характерните черти на либиеца, за които през последно време доста се говори. От друга страна Либия бе принудена да подаде това оплакване, за да отговори на натиска на общественото мнение, особено от района на Бенгази, където, изглежда, не е достатъчно, че 460 души станаха милионери, а някои от тях цинично са си купили нови съпруги с кръвта на измъчените си от страшната болест деца. Искането беше максималистично с предварителното предположение, че решението ще бъде доста ограничено и до голяма степен формално.

България отговори ясно, точно и с доказателства, че такова нарушение няма. Струва ми се, обаче, че направеното е недостатъчно. Защото ми се ще да напомня, че ако някой е нарушавал този договор в делото срещу българските медици, това е била именно либийската страна. Аз ще задам само няколко въпроса: В какъв срок след ареста на българските граждани либийската страна е била задължена да уведоми българското посолство и кога го е направила? В какъв срок тя е трябвало да разреши на негов представител да се срещне с арестуваните и кога го е направила? В какъв срок трябвало да им се назначи  защитник и кога това е направено? Възможно ли е да се води следствие в отсъствието на адвокат? И тъй нататък, и тъй нататък! Да не говорим за мъченията и насилствено изтръгнатите признания!

Отговорите на всички тези въпроси са само отрицателни. Там, където в договора се говори за дни, либийската страна е превръщала тези срокове в седмици и месеци. Фактите са налице, те са неопровержими. И когато отговаряме на Арабската лига, ние трябва да посочим, независимо дали от това ще има реална полза или не, именно всички тези нарушения, точка по точка!

В решението на Арабската лига има още един момент, който звучи твърде зловещо. От неговата формулировка се подразбира, че „виновните трябва да бъдат наказани", тоест отправя се косвен упрек към българската страна, че вината за либийската трагедия, която не бива да се подценява, носят българските медици, а българското правосъдие ги оправдало.

Това е юридическа колизия между две законодателства, всяко от които е суверенно, сблъскват се две юридически гледни точки. От една страна либийското правосъдие хвърля вината върху тях и Лигата приема без дискусии за доказана несправедливата либийска присъда. Това е още едно потвърждение за нещо, което сме повтаряли неведнъж: либийската пропагандна машина, която активно зомбира своето население с лъжливите си твърдения за вината на българите, и игра превъзходно върху вродените сантиментални емоции на арабите, успя да превърне повечето арабски държави, а и голяма част от страните от „третия свят" в свои „симпатизанти". Този свят повярва в либийските аргументи и в „българската вина". За съжаление нашата пропаганда не бе на необходимото равнище. Тя обърна внимание преди всичко и почти единствено към Запада и подцени работата си в останалите части на света, по принцип враждебно настроени към същия този Запад и проявяващи инстинктивно своята солидарност със страните от „своя кръг". Вярно, че именно с помощта на западните държави нашите многострадални медици са на българска земя. Но трябва да имаме предвид, че либийската пропаганда се опитва сега да представи връщането им като принудително отстъпление на една „развиваща се" държава пред Запада. Въздействието на подобен вид пропаганда в „третия свят" е съществено, то удря по самочувствието на тези млади държави и се отразява върху отношението им към България, с която са имали традиционно добри отношения - сега те се смятат едва ли не за предадени. Поради това освобождаването на медиците не бива да означава отслабване на фронта в защита на българския престиж. Нашите аргументи за невинност на медиците трябва още по-целенасочено да се насочат именно към този свят, съмненията на който към България в резултат на противоречивата й политика през последните години  са твърде основателни.

Второто гледище е нашата позиция. Истината, че медиците ни са невинни, трябва да стигне до максимално широки среди. В това отношение може да се използва самата формулировка в решението на Лигата за „наказанието на виновните". Тази формулировка може да се използва по начин, който да изтъкне на преден план либийската трагедия с близо петстотинте обречени деца (интересно как техният брой порасна с почти сто деца след като българите бяха вече арестувани!) и в крайна степен обективната вина на либийското здравеопазване за тяхното заразяване.

Пълното оневиняване на българските медици в световен мащаб и очистване на лицето на България може да стане единствено чрез намиране на крайно решение на тази колизия. Това може да направи само международна съдебна институция или евентуално международна анкетна комисия под егидата на Съвета за сигурност! Нека нашата страна категорично да заяви, че ще приеме решението на подобен орган! Нека и Либия да направи същото изявление - един неин отказ би означавал, че тя отново мотае проблема, а това вече е доказателство за колебание и вина. Нека там двете държави изложат своите гледища и аргументи, да призоват своите свидетели, нека там се разкрие истината за вината за огромната либийска трагедия с нещастните дечица, която е само малка част от една общоафриканска трагедия, която светът се прави, че не забелязва, нека истината за заразата блесне по начин, който да стигне до цялото, а не само на западното, световно обществено мнение!

Казвам не само какво би могло,  а какво би трябвало, според мен, да се направи. Но ще ни разрешат ли това онези, чийто милиарди им носят нови милиардни печалби от сегашна Либия? Дали пак ще поемат да ни вършат работата и пак ще си останем със запушени уста, както си бяхме през по-голямата част от процеса?