Днес в Търново посетих къщата, в която преди век е живял Емилиян Станев. Онази, истинската, е съборена и по неин образ и подобие е построена нова, от бетон и без дух.
Срещу нея, на два-три метра през уличката, се намира канцеларията на къщата музей, а над канцеларията, в една от малките стаи е направена въстановка на кабинета на класика с писалищното му бюро, личната му библиотека и част от ловните му такъми и трофеи. Жилетката на писателя е "наметнала” раменете на стола пред бюрото, а на бюрото разтворени и със стъкла, гледащи към прозореца, лежаха очилата на писателя. Именно те ме поразиха. Масивни, жълтеникави, с костна рамка и мощен диоптър. Не издържах на изкушението и без да ги докосвам, се наведох и погледнах през тях. През стъклата им проникваше размитата прозоречна светлина. В единия край преуголемена от лупата на диоптъра навлизаше част от клавиатурата на пишещата машина.
Очилата на Писателя!
През тях бяха гледали очите на самотния, вглъбен, всемирен и неизразимо български ум на Емилиян Станев! Усещането ми бе паметно и стъписващо!
Минути по-късно, докато слизах към Янтра, тези очила не излизаха от ума ми. Мислех си за това, как някой упорито иска да ги изхвърли в кошчето за боклук на българската забрава. През тази година бе направен опит големият ни писател / който дори само с един едничък свой разказ, като „Смъртта на една птица” например, слага всичките нобелисти за литература през последните години в джоба си/ да бъде изваден от българските учебници за сметката на чуждоезичен автор. Номерът не успя и бе оттеглен, но вероятно след година две ще бъде подновен.
Та за тия неща си мислех. За очилата на големите ни писатели, за съвременния българин, за хитреците, които ще свалят и последните очила на неговото стремително растящо късогледство, за връхлитащата ни духовна слепота.
Недялко Славов
