Публикуваме едно предизвикателно интервю на журналиста Тимо Щайн с политолога Херфрид Мюнклер за кризата на Европейския съюз и излизането от тази криза според представите на немския учен.
Г-н Мюнклер, Омир наложи мита за упадъка като общоприет мотив в идейно-историческата култура на Европа. С Данте или Макиавели през късното Средновековие изплува носталгичният поглед в миналото за мощта на Римската империя. В по-ново време историците Освалд Шпенглер и Арнолд Тойнби изразиха мнението, че Западът е обречен на гибел.
Всички тези автори, от Омир до Тойнби, възхваляват изчезнали величия и в същото време възвестяват катастрофи. В това отношение сценариите за гибел са философски дълбоко закотвени в европейската история на идеите. Ето защо не е учудващо, че понастоящем подобно развитие се пророкува за европейския проект. Доколко Европа действително е обречена на гибел?
Теориите за декаданса и представите за упадък са резултат от един принципно песимистичен поглед върху историята. В историята на европейските идеи има редица примери за това. Такива негативни сценарии, разбира се, най-често са не само описания на упадъка, но също така призиви да се противопоставим на този упадък, т.е. в преносен смисъл – плющенето на камшика за конете, които по този начин трябва да бъдат накарани отново да се движат.
Това, разбира се, винаги носи и нещо опасно: веднага щом представата за приближаваща гибел се настани в съзнанието на политическите актьори, те са склонни да играят хазартно, т.е. да не пресмятат в дългосрочен план, а да действат краткосрочно. В навечерието на Първата световна война, например, такива страхове от гибел и упадък са определяли политиката. Понастоящем, обаче, нещата в Европа не са такива. Европейците разглеждат относителната си загуба на влияние спрямо САЩ, но и спрямо Китай, с меланхолична невъзмутимост.
Нека сравним настоящата ситуация на Европа с други велики сили в историята, в коя точка точно се намира Европейският съюз? И ние ли, като римляните на късната античност, сме достигнали в последната глава на историята си?
Трябва да изоставим вярата, че сме в състояние да очертаем надеждна траектория на движението на големите политико-икономически пространства и след това да кажем, в коя точка се намираме. Философиите на историята от най-различен произход – от теорията на циклите на Полибий и идеята на Вергилий за вечния Рим до наши дни – са ни внушавали отново и отново, че това може да се фиксира с научна достоверност. Не бих правил подобни оценки, още повече след като в последно време редица предсказания не се потвърдиха.
Възходът на Китай, например, не протече толкова безпроблемно, колкото бяха предсказали някои икономисти, които по принцип екстраполират само цифрите за растежа на БВП. Ключови фактори като последиците от политиката за едно дете в семейство и демографските промени почти не бяха взети под внимание. Остава да се изчака, дали европейците са само една уморена от старост организация, която се намира по наклонената плоскост към подземния свят на историята.
Не може ли да помогне също и това, да се спомним защо изобщо започна европейската интеграция?
Подобен поглед назад би могъл да помогне при систематизирането на днешната криза, тъй като кризисните състояния са почти съществен белег на европейската история на интеграцията и следователно присъщи на системата.
Фактът, че след Втората световна война европейската интеграция никога не е протичала без кризи, е решаващ фактор. Но предвид дълбочината на настоящата криза трябва да бъдем наясно, че сега се изисква повече от това, което политиците обичат да наричат „да направим подобрения”. Тази криза не е криза на застоя, като предишни кризи, а такава, в която целият проект е поставен под въпрос.
В какво се състои новото качество?
Фундаменталното измерение на кризата може да се разпознае по две точки. Първо, германската политика, която след Втората световна война значително поощряваше европейското обединение, беше политика на поемане на разходи. Междувременно принципът за придобиване на приятели чрез купуване достигна икономическите си граници, както и границите на съгласие в германското население за това.
Втората точка се отнася до продължаване ръководенето на Европа като чист проект на елитите. Ако ние наистина искаме повече Европа, тогава имаме нужда от повече европейска демокрация. Но да демократизираме Европа в настоящата криза, това означава да ускорим центробежните сили толкова много, че Европа да претърпи крушение.
Оказва се, че европейските институции, както са били уредени през 90-те години, проявяват дефицит на демокрация, но за да се отстрани този дефицит на демокрация, европейските институции най-напред трябва така да бъдат преустроени, че да са съвместими с демокрацията. Тоест, най-напред трябва да се установят отношения, които отчитат размера на влияние на принципа „един човек, един глас”.
Не пропуснаха ли архитектите на Европа от самото начало или най-късно след Маастрихт, Ница или Лисабон, при формирането на ЕС да имат предвид думата „криза”?
За съжаление, Европа не е изградена на основата на worst-case сценарии (сценарии, които се градят на предпоставката, че може да настъпи най-лошият от всички случаи). Отвъд основния принцип „никога повече война” не съществуваха worst-case сценарии. Най-сетне договорите от Маастрихт и Лисабон бяха формулирани с очакването, че хубавото време ще бъде трайно европейско състояние.
Вие го казахте. От самото начало европейската интеграция беше един елитарен проект. Бащите-основатели на ЕС, съответно на ЕИО – от Моне до Аденауер – вярваха, че налаганите отгоре европейските дадености в края на краищата ще породят чувството за европейска политическа идентичност. Но всичко това остава красива визия, когато народите стават във все по-нарастваща степен евроскептични.
Как тази дилема може да бъде разрешена?
При настоящaта ситуация със сигурност не би могла да бъде разрешена така, както предложи Юрген Хабермас, просто като европейските институции се демократизират в по-голяма степен. Такъв подход би засилил твърде много центробежните сили и вероятно би имал разрушителни ефекти; а и Европа е толкова сложна, че това не може да бъде разумно обяснено на населението. С други думи, елитите най-напред трябва да коригират грешките и пропуските, които са направили.
Голямото предизвикателство е преустройството на европейските институции, което да направи Европа способна да възприема и прилага принципите на демокрацията. Това не е лесно и със сигурност ще доведе до много съпротива. Но пък кризата ще отвори и възможността за преструктурирането на Европа. За да съживим Европа наново, обаче, трябва да бъдат изпълнени две основни предпоставки:
Първо, няколко намиращи се на периферията държави – при което се има предвид периферия не в пространствен, а в социално-икономически и политически смисъл – трябва да очакват да излязат от по-тясното обединение на Европа. И второ, трябва да сме готови да размишляваме концептуално за една Европа, която фактически има едно вътрешно ядро, към което се наслоява система от кръгове и елипси.
Трябва да изоставим представата, че по принцип бихме могли да планираме Европа като една голяма национална държава, в която навсякъде да бъдат създадени едни и същи условия. Това не функционира. Обстоятелствата са твърде различни за това.
Пледоария за една Европа не на две, а на три скорости? Европа-ядро?
В моя модел има една област – ядро, една средна и една външна област. Между тях може да съществуват възможности за влизане в по-горната област и за изпадане. Това е сравнимо със системата от футболни лиги, както във футбола. Но от самото начало трябва да е ясно, че трите лиги няма да играят в едно обединение. Това е единственият начин да се гарантира, например, гърците да имат по-голяма гъвкавост по отношение на валутата си, за да смекчат специфични проблеми.
В това отношение кризата ясно показва, че имаме нужда не от по-малко, а от повече Европа, че в крайна сметка проблемите могат да бъдат решавани само глобално – отвъд националните държави. Но такова задълбочаване, едно подобно „още повече Европа” също така би означавало, че национално-държавният суверенитет трябва и по-нататък да бъде отстъпван в полза на една супранационална Европа, така че фактически Европа да бъде повече от сбора на нейните членове.
Тогава обаче трябва да сме наистина готови за повече наднационалност… Сега, например, Германия има само двойно по-голяма тежест от Малта. Това също така означава, че местата в Страсбург ще трябва да се разпределят в зависимост от големината на населението. Докато това не е така, Европа неизбежно ще функционира на принципа на интерговерментализма.
Но не е ли наднационална Европа още по-предразположена към дестабилизационни процеси? Не е ли тогава още по-голяма опасността да се отдалечим още повече от гражданите и да изпаднем във фаза на късноримския упадък? Не се ли повишава тогава податливостта към първоначално споменатите сценарии на упадък?
Ако искаме да научим нещо от гибелта на Рим, тогава трябва да престанем да бием камбаната по целия свят и да викаме: „Здравейте, ние сме Европа. Хайде, елате да правим нещата заедно и ние ще дадем на всички ви равни права.” Това по принцип е политика, обречена на провал.
Например, прибързаното присъединяване на Румъния и България, което изостри ромския проблем в много страни, задвижи като резултат центробежни сили, за които преди това никой не си е помислял.
Паролата от 1945 г. „Никога повече война” в крайна сметка доведе до заблудата, че колкото повече държави се включат, толкова по-добре. Това стесни твърде много погледа върху разширяване на всяка цена. Упрекът за „imperial overstretch“ („имперско свръхразпростиране”), който европейците обичат да провъзгласяват във връзка с американската хегемония, би трябвало да отнесат по-скоро към самите себе си.
Дърдоренето за християнско-юдейските корени на Европа, общата културна идентичност доведе до заблудата. Днес бихме били много доволни, ако вместо България, Гърция и Румъния можехме да приветстваме Турция като един процъфтяващ пазар в Европа. Вместо това се говореше за ценности и идентичност.
При това напълно се забравяше, че Европа съвсем не се основава на културни идентичности, а на икономическа продуктивност и дееспособност. Европа беше конструирана от самото начало като „общ пазар” и на един такъв пазар роля играят определени критерии.
От Cicero.de; с незначителни съкращения;
Превод: Господин Тонев
"Ценности и общност"
