„Китайски бизнесмени се заемат с бубите у нас“ , „”Интелигентен град” на бъдещето ще изникне на изток от София“ , „Българо-китайски завод ще сглобява електроавтобуси“ са само една много малка част от бомбастичните заглавия които могат да се прочетат в българското медийно пространство след всяко събитие свързано с Китай.
Трябваше да се посадят черешови градини и лозови масиви, да се построят фабрики за трактори, електроавтобуси, осветителни тела, заводи за стъклко, електроника, индустриални зони и логистични хъбове, стоките трябваше да се движат по построени от Китай магистрали, тунели под Стара Планина и мостове над Дунав и да излитат от модерни карго летища в Стара Загора и Хасково. Изобщо трябваше да сме се превърнали в малката Германия на Балканите, и всичко това с помощта на Китай.
Какви обаче са реалностите?
По данни на БНБ, достъпни на страницата на министерството на икономиката, може да се види, че Китай е инвестирал общо 133 милиона евро между 2006 и 2016, като почти всички инвестиции са направени между 2011 и 2013. Реални китайски инвеститори у нас почти няма, ако не броим малкото китайско участие в Уолтопия, един малък завод до Добрич и няколко парка с фотоволтаични малки мощности, които са не повече от 10-15% от фотоволтаичните мощности в страната.
Причините за това са няколко
Първо, китайския бизнес се движи по модел, който е трудно приложим в Европа заради законови пречки. Китай има два основни метода на инвестиции в подобни случаи: единият е финансиране чрез заеми, вторият е строителство. И тъй като и двата обикновено се съчетават, нещата нагледно изглеждат по следния начин: държава взима заем от китайски фондове и банки за да строи грандиозни проекти и плаща на китайски компании да реализират проекта. Крайният резултат е, че държавата остава с грандиозен проект, който след това трябва да стопанисва, и трябва да изплаща заем към Китай.
Може да се видят два примера от Африка, която кажи речи, е станала колония на Китай. Първият пример е международното летище в Луанда, което трябва да замени сегашното международно летище „4-ти Септември“. Дори да оставим настрана необходимостта от ново луксозно летище в страна, в която 30% от населението е неграмотно, при съществуващо работещо и реновирано, макар и старо летище, трябва да се отбележи, че проектът е почти изцяло финансиран от Китай и изцяло изпълняван от китайски персонал и китайски работници. Явно е, че китайските компании едва ли са синоним на качество и надлежност, при положение, че пускането на проекта вече е забавено над 5 години и от 2015 е изместено за 2020. Другият голям проект е чисто новият град Киламба, отново в Ангола и отново до Луанда. Стойността на новия град е над 3,5 милиарда долара, като трябва да приюти около 500 000 жители. Градът е построен с кредит от Китай, който Ангола ще изплаща с нефт. Икономическата несъстоятелност на проекта е очевидна. Към днешна дата в него по-голямата част от апартаментите не са изкупени, а правителството, в отчаян опит да възвърне поне част от изгубените пари, дотира хората, като намалява цената далеч над реалната. Така Ангола се е сдобила с луксозен призрачен град и луксозно непостроено летище. Но докато Ангола има нефт и може да плаща за грандоманските амбиции на местните политици, България няма.
Опитът на съседните балкански държави
показа, че споменатият модел е много труден за разбиване. В Хърватия, която е член на ЕС, се проведе доста съмнителен конкурс, който беше спечелен от китайски компании, въпреки подозренията за дъмпинг. Друг проект за ЖП линия от Атина до Будапеща беше пък изцяло блокиран, защото не отговаря на правилата за обществени поръчки на ЕС. Поради тази причина Китай е особено активен в страните, които не са част от съюза, тъй като там няма същите правила за прозрачност при търговете. Но при всички случаи, инвестициите вървят по установената линия. Един ден Сърбия, Босна и Херцеговина, Албания и т.н ще трябва да си платят заемите и то с лихвите. В България Китай инвестира в няколко фотоволтаични мощности, докато имаше държавна гаранция. Когато законите се промениха, Китай изгуби интерес.
Втората причина за липса на взаимноизгодни икономически проекти е политическата демагогия и грандоманщина от страна на България.
Обсъждат се неща, които изцяло противоречат не само на икономическата, но и на обикновената логика. Така например днес Бойко Борисов обяви, че ще продаваме 100 000 000 тона тютюн на Китай, като после бройката се намали значително на 10 000 000 сушени листа. Въпреки това и двете цифри значително превишават годишното производство в България, без да броим, че Китай е най-големия производител на тютюн в света. Тоест, ще продаваме на краставичар краставици.
Другият лансиран проект, за който днес се говори е за мегакомплекса „Света София“ който пък трябваше да има 4 хотела по 30 етажа, мол, игрални зали и други, на обща цена около 1,5 милиарда долара.
И пак за мистериозния тютюн....
Неразбирането на принципите на свободната търговия е друг сериозен проблем. Бойко Борисов, но и други преди него, щедро дават обещания, които не могат да изпълнят. Така например, Бойко Борисов в качеството си на какво поема ангажимент за продажба на тютюн на Китай? Г-н Борисов не е собственик на плантации, а и няма сила, която може да накара производителите на тютюн да продават на Китай, освен ако Китай не даде достатъчно добра оферта. Също така, няма възможност в Китай тютюневите фабрики да купуват български тютюн, ако цената не ги устройва. И най-вече – няма никаква причина китайски купувач да дойде в България и да купи тютюн, ако цената и качеството му харесват да си го отнесе в Китай. Срещите между правителствени лидери би следвало да целят услесняване на търговията, например ако има административни пречки за китаеца да дойде да купи тютюн от нас, а не да се договарят конкретни количества и да се поемат неизпълними ангажименти
Друг проблем е
неразбирането на Китай и инвестиционните му намерения
Политиците правилно са се ориентирали, че непосредствената икономическа изгода не винаги е водеща, но явно неправилно смятат, че мотивацията на Китай е алтруистична или филантропска. Всъщност китайците са праграматици. Китай не прави подаръци на никого, а следва систематично своите интереси, които са придобиване на технологии, достъп до европейски пазари в условията на стабилна и предвидима рамка и лостове за политическо влияние. България не може да осигури почти нищо от това, именно затова и погледът на Китай е насочен към Западна Европа или в много краен случай – Полша. Времето на СССР, когато Брежнев и Живков се прегръщаха и си обещаваха взаимно абсурдни неща, приключи отдавна и то с фалит и на Русия и на България.
АЕЦ Белене – за съжаление ....
Опитът показва, че (за съжаление) част от проектите, които се обсъждат с Китай, могат да се реализират, а именно – АЕЦ Белене, като вариантите за това са няколко. Или ще отпусне заем, ще се построи от китайски компании при съмнителни условия, вероятно с руско участие, като след това ще остане за държавата да се оправя. Или китайска фирма ще иска да го стопанисва при солидни държавни гаранции.
Не ни ли омръзна да бъдем троянски кон?
На фона на всичко това няма как да подминем притесненията на европейските лидери относно поведението на Китай да разделя Европа. Потенциалните китайски придобивания са в сектори, които са от водещо национално значение за сигурността като пристанища, АЕЦ и други. Това създава възможност за кражба на технологии и информация и политическо влияние. От друга страна, много от тези сектори в Китай са затворени за външни инвеститори от съображения за сигурност. Разбира се, България е много малък и незначителен играч в цялата тази схема, въпреки че е домакин, но едва ли ще получи даром магистрала или АЕЦ от Китай. А най-притеснителното е, че явно България не разбира или се прави, че не разбира всички тези рискове, идващи от Изток и усилено лобира в ЕС от името на Китай, точно както много често прави и в полза на Русия.
Като гледа всичко това, човек неволно си задава въпроса: не ни ли омръзна да бъдем троянски кон на тоя и на оня, вместо да следваме избраната в началото на прехода ни европейска геополитическа ориентация?
Явор Райчев, докторант по международни отношения в университета в Гранада, Испания
