Днес, прибирайки се от Варна, където представих „Пиафе”, пресякох по диагонал половин България. Край пътя, като заекваща реплика се повтаряше едно и също – слънчогледи, слънчогледи, слънчогледи… малки и големи ниви, безкрайни масиви. И нищо друго.
Като да вървиш в нарисувана гора и да чуваш само една навита на пружина птица. Като да пътуваш с години в едно и също купе с един и същи човек. Милиони слънчогледови глави в смазващи, монотонни промишлени редици до хоризонта, подготвени за сечта на комбайните.
Първо бе красиво, после стана потискащо, накрая апокалиптично. Това бе стъписваща визия на субсидийно чиновничество. На директивно европланиране на селскостопанския ландщафт на България. На свирепо завръщаш се соц. На глобален диктат. Усещането ми за терор и потребителско насилие над Природата не ме напуска и сега, когато пиша тия редове.
Недялко Славов
