Съдбата на подкрепящите безусловно е ясна и исторически доказана: те изчезват, биват асимилирани от “големия брат”.
Едвин Сугарев
Няма да има изненади с избора на софийски кмет – Йорданка Фандъкова е предизвестеният победител. Няма да има и кой знае какъв избор за софиянци: СДС и ДСБ с решения на своите столични организации, потвърдени и от техните партийни форуми, официализираха решението на Синята коалиция за подкрепа на кандидатурата на ГЕРБ; същото реши и “Атака” – защото, както се изрази Волен Сидеров, “кандидатът на БСП трябва да бъде бит на тези избори така, че победата да е смазваща.”
Правилно. Най-малкото защото електоралната ситуация е такава, че дори и трите партии да бяха издигнали кандидатури, би спечелила пак Йорданка Фандъкова. Може би след балотаж, на който и на сините, и на атакистите би се наложило преглътнат гордостта си и да призоват да се гласува пак за нея.
Всъщност най-лошото, което би могло да се пръкне в резултат от егоистични политически сметки, е да се стигне до балотаж. Най-доброто, което може да се случи на тези избори, е да бъде удържана смазваща победа над червената кандидатура. Причината: Георги Кадиев, кандидатът на БСП за столичен кмет, е и най-перспективната алтернатива на Сергей Станишев. Той участва в изборите не за да ги спечели (това, колкото и някои анализатори да вярват в политически чудеса, е съвършено невъзможно в момента), а за да консолидира зад себе си столичните червени избиратели – доколкото изобщо са останали такива – и с тяхна помощ да се пребори за лидерския пост в столетницата – на извънреден конгрес напролет, когато изборът за нов лидер стане юридически възможен.
Това предполага между впрочем и един от парадоксите на тези избори – в своята кампания Кадиев няма да говори от името на целокупната и неделима левица. Напротив – той ще говори за позитивното червено бъдеще – но ще се отграничава от грешното минало и позорното настояще – сиреч от сегашния лидер Сергей Станишев – и ще настоява, че спасението на БСП минава именно през признаването на неговите грехове.
Тъй или иначе балотажът е единствената възможна победна цел, която социалистите (не всички обаче – само тези около Румен Овчаров и неговото протеже Кадиев) биха могли да си поставят. По-точно: малко възможна и до голяма степен химерична. Единственият шанс за сбъдването на този червен блян беше да има достатъчно убедителни алтернативни кандидатури, които да отнесат част от гласовете, които иначе биха били подадени за ГЕРБ.
Такива няма – нито сините, нито “Атака” имат интерес да си развалят отношенията с управляващите на толкова ранен етап, нито пък имат интерес да подкрепят двамата Руменовци и техния Кадиев в битката срещу Сергей Станишев. Точно обратното – ако той оцелее, със сигурност ще закара БСП на дъното – което е в интерес и на десницата, и на България.
Всичко това е ясно, вярно и от чисто прагматична гледна точка – правилно. Има обаче и една друга политическа логика, свързана с мисленето не за днешната политическа ситуация, а за характера на българската десница и нейните перспективи за в бъдеще. Отказът да се участва в избори – особено когато те засягат една четвърт от всички българи – е особен избор и най-често – лош знак за всяка политическа сила.
По принцип смисъла от участие в избори е най-често резултат от две принципно различни мотивации. За реално конкуриращите се основни играчи на политическата сцена той е принципно неизбежен: те участват в избори, за да ги спечелят. По-друг е въпросът с по-дребните и периферни играчи – и особено за тези, които са били големи, но вече клонят към залез – те участват в избори, за да покажат, че все пак (или все още) съществуват. Неучастието в избори също носи послание, при това категорично. Щом не участваш в избори – значи те няма.
Може, разбира се, да се възрази, че подкрепата за една чужда кандидатура не означава неучастие в изборите. Още повече, че в случая със Синята коалиция става дума за “братска партия”, членуваща в ЕНП. (За “Атака” няма смисъл да говорим – там казусът е съвсем различен; освен това националистите са скачени съдове с ДПС – и като такива имат гарантиран електорат.) Проблемът обаче е, че този отказ ще се разчете от мнозина сини избиратели само като отказ, а не като подкрепа на обща кандидатура – и като слабост, а не като “обединение на десницата”.
Че става дума за сериозно раздвоение, стана ясно от споровете на последния форум на ДСБ – където девет столични организации заявиха, че няма да работят за Йорданка Фандъкова – и самият лидер Иван Костов бе принуден да прехвърли отговорността за партийното решение върху плещите на ген. Атанасов. При това тези недоволници просто няма как да бъдат виновни – повечето от тях още се съмняват, че ГЕРБ е реална дясна партия – и имат основания за тези си съмнения: например допускането на министър с ДС минало в кабинета, или свиването на знамената по отношение на енергийните проекти – с ясната цел да се угоди на Путин.
Нещо повече – бих казал, че тяхното недоверие към Бойко Борисов и неговата партия има не толкова политически, колкото естетически характер – те просто не могат да приемат, че в негово лице българския народ е направил най-добрия си възможен избор – и подозират, че вместо нормална алтернатива е избран поредният “спасител” на нацията – в резултат от липсата на алтернатива, но и от стихийното “пиянство на един народ”, подобно на това при избора на Симеон Сакскобругготски (ще призная, че самият аз изпитвам подобно естетически мотивирано недоверие).
Другото, което те не искат и не могат да простят на своите лидери, е пълното обръщане на 180 градуса по отношение на ГЕРБ: не малко от тях си спомнят как Бойко Борисов наричаше лидера им Гаргамел, а Иван Костов сезираше за неговите кметски дела прокуратурата. От гледна точка на тази памет сегашните коалиционни компромиси на сините приличат на капитулация – най-малкото защото не става дума за коалиция, а за безусловна подкрепа – при това без всякакви бонуси за подкрепящите. Беше наистина конфузно човек да гледа примерно как разни сини лидери обясняват сконфузено в отговор на въпроса за цената на тяхната подкрепа, че за тях били важни не постовете, а политиките – целият този цирк звучеше – най-меко казано – малодушно.
Не че твърде малобройната и обезкървена “традиционна десница” имаше кой знае какъв ефективен избор за по-различно поведение. Може би не биха могли да изберат по-полезен, но със сигурност биха могли да изберат по-достоен ход от предприетия. Не е зле и те, и техните избиратели да знаят, че подобно малодушие се плаща. Ако преди изборите имаше “традиционна” и “нова” десница, то днес има само Бойко Борисов и шепа анонимни, политически малокръвни “подкрепящи десни”.
А съдбата на подкрепящите безусловно, на присъдружните на властта организации е ясна и исторически доказана: те изчезват, биват асимилирани от “големия брат”. Няма ги – както я няма и десницата при сегашните избори. (svobodata.com)
