Москва – За три дни миналата седмица Пражката пролет изглежда, че пристигна в една мръсна московска улица. От сутрин до вечер дисиденти, несъгласни със съветската действителност открито представяха убежденията си пред събралите се неформални групи, докато полицията блокира движението на съседните улици.
Бунтовните интелектуалци говореха и пред очите на КГБ (тайната полиция), защото знаеха, че мнозина, с които разменяха мисли са редовни членове на службите за сигурност, или работят неофициално за тях.
Ако интелектуалците се бяха събрали на друго място и в друго време със сигурност щяха да бъдат арестувани, както петимата дисиденти, заради които стояха пред съда на мръсната улица.
Вътре петимата, Лариса Даниел, Павел Литвинов, Вадим Делоне, Константин Бабицки, Владимир Дремлюга, са изправени пред съда, задето около обед на 25 август 1968 на Червения площад за няколко минути открито изказаха мнението си за нахлуването в Чехословакия.
Същото стори и Наталия Горбаневская, поетеса, която избягна съда, защото има две малки деца, и Виктор Файнберг, изкуствовед, изгубил четири зъба при ареста и затова властите решиха, че не е за пред ограничената публика на политическия процес. Вместо това го изпратиха в психиатрична клиника.
За трима от обвиняемите правителството възроди старото царско наказание за радикални политически агитатори – заточение. Останалите двама получиха присъди в затворнически лагер.
Литвинов, 30-годишен физик, внук на Максим Литвинов, външния министър на Сталин, беше осъден на пет години заточение в отдалечена, все още неназована област на Русия. Г-жа Даниел, съпруга на Юлий Даниел, затвореният писател, беше изпратена на каторга за четири години на подобно място. Бабицки, 40-годишен езиковед получи три години заточение.
Дремлюга, 28 годишен, безработен, беше осъден на максималния срок – три години затвор. Делоне, на 33 години, студент и поет, получи три и половина години затвор и му беше заповядано да лежи още четири месеца – остатък от предишна условна присъда.
Иронията тук е, че само когато няколко дисиденти се опитват да събудят съвестта на политически инертната нация, се появяват публично други дисиденти, като слушателите им са хора, имунизирани против радикални идеи. Това показва безкрайно малката активност на малкото на брой съветски дисиденти.
Средният гражданин изобщо не знае, че петима мъже и две жени заклеймиха агресията на страната си, поради което бяха дадени под съд, защото пречели на автомобилното движение в огромния и пуст Червен площад. Единствените граждани, които знаеха бяха изпратени в мръсната улица да се преструват на обикновени комсомолци и работници. Задачата им е да наблюдават и фотографират неколцината, отхвърлили чрез необяснима лична алхимия конформизма на единственото общество, което познават; същото общество вече ги прокуди.
Но дисидентите не могат да се променят. В друга съдебна зала Лариса Даниел заяви: „Не мога да сторя нищо друго”. Те познават само тези, които ги мразят. Мразят ги, задето са се осмелили да протестират. Познават ги и тези, които ги обичат, защото са толкова малко и имат нужда от подкрепа. Двама от основните участници в уличните демонстрации (те нямат водачи) миналата седмица само свиха рамене в отговор дали някой друг освен тях знае за протеста им.
Но Владимир Дремлюга, заклеймен в съда като провинциален Дон Жуан, отговори в сряда на въпроса на съдията, който искаше да знае дали е правилна постъпката му на Червения площад: „Бих ли отишъл в затвора за нещо, което не е правилно?”
Малката група не се колебае да изразява мненията си не защото съветското общество днес е по-толерантно към несъгласните. В думите им се чете отчаяние, заради това че бледата светлинка на свободата от ерата на бившия премиер Никита Хрушчов в началото на десетилетието, сега е задушена. Смелостта им е родена от това отчаяние.
Те знаят, че някои, особено сред учените, са недоволни от безкрайните ограничения на всекидневието. Но те казват, че повечето от учените не се интересуват от политика и само страстта може да донесе свободата. Знаят, че има известни поети-дисиденти в чужбина, но ако наистина искат да бъдат такива, защо не са тук, с нас – питат радикалите.
Те не са политически наивни, въпреки че притежават благородството и страстта на Дон Кихот, видение от друг свят. И двамата са като Вадим Делоне, земен и емоционален, който без никаква поза заяви на съдията преди произнасянето на присъдата: „За три минути на Червения площад бях свободен човек. Радвам се, че ще получа вашите три години за това”.
Хенри Кам, в.„Ню Йорк таймс”, 13 октомври 1968
