”Малките свои честолюбия и разлики на мнения да оставиме настрана и да пожертваме пред олтара на Отечеството си!” Стефан Стамболов
ИВАН ВЕЛКОВ,
политолог
След 133 години Съединението на Княжество България с Източна Румелия е политически и географски живо, но все по-имагинерно за един народ в реалността на 21-и век. Може би днес вече не говорим за "малки честолюбия и разлики на мнения", а за непреодолими разграничения в следствие на безброй разочорования.
След 1989 г.българският парламентаризъм деградира успешно, рисувайки сюрреалистичната картина на родната демокрация, раждайки един деформиран политически елит. Този политически елит успя да противопостави класите, да фрагментира социалните и културни връзки, крепящи чувството за единност на нацията, подменяйки значението на думите "морал" и "етика". Сраствайки се с частния бизнес, политическата класа на прехода разви корупцията до нечувани нива, насаждайки усещането за нормалност и примиримост с тази реалност. Невъзможността на държавата да се справи с ключовите реформи в образованието, здравеопазването и съдебната система вече десетки години не е просто оръжие за политически нападки на различни опоненти. Тя е качествена, морална и функционална импотентност на един изфабрикуван политически елит, за който, когато завесите се спуснат, съществува единствено основният принцип на съглашението.
Двайсет и девет години по-късно, наред с многобройните равносметки, които се правят, касаещи редица политики, един проблем стои като дамга, по-ярък и по-силен от всички останали. Демографската криза, наричана от голяма част от обществото "геноцид", засяга целия политически елит, без изключения. Силата на контрола над държавността идва от населението, неговият брой, образование, социален статут и икономически потенциал, с което демокрация и демография са неразривно свързани.
Случайно или не, нивото на демокрация у нас може да кажем, че е абсолютно съизмеримо с нивата на демографията, сиреч и в двете може да открием бушуващи кризи, които се задълбочават с всеки изминал ден. Все пак, защо свързвам демокрацията с демографията? Освен чисто етимологическият произход, който е общ (б.а. и двете думи идват от старогръцки), демокрацията и демографията са двете водещи понятия, касаещи просперитета на дадена нация.
Демокрацията в България, доколкото реално съществува, е способ на политическия елит да безчинства от името на народа. Колкото по-голям процент от хората са недостатъчно образовани, социално зависими и икономически подчинени, толкова по-добре за управляващите, без значение кои са те. Всъщност, политиката и демокрацията не са се променили значително още от древен Рим, където сентенциите "Разделяй и владей" и "Хляб и зрелища за народа" са били основни механизми за власт. Българската нация е силно разединена, поставена на кръстопът, относно своето бъдеще, докато младите хора, които са реалният демографски потенциал, гарантиращ оцеляването на страната, можещ да се пребори с политическите и икономически кризи, корупцията и беззаконието, е принуден да търси препитание из различни географски ширини. Удобно, нали?
Сега, нека за миг си представим България малко по-различна. С 9-10-милионно население, по-голямата част, от което е грамотно и трудоспособно. Едно общество, което има самочувствието и увереността да поеме отговорност за бъдещето, което не би допуснало един политически елит да се подиграва с пенсионери и инвалиди. Едно общество, което не би допуснало да убиват децата и родилките по болниците, а институциите и частните фирми да си прехвърлят вината за качеството на асфалта, след поредния ден на национален траур, заради катастрофи по пътищата. Едно общество, което би се противопоставило всякак на корупцията, политическата демагогия и на политици, за които оставката е химера, макар родовете им да са окупирали цели отрасли на властта. Тогава вече демокрацията би имала съвсем друг смисъл, различен от днешния.
Реалността, в която живеем, е част от собствените ни представи и докато не ги променим, тя също няма да се промени. Днес не харесваме политиците и институциите, но продължаваме да гласуваме за тях. Или още по-лошо - не гласуваме въобще. Не харесваме дупките по пътищата, но когато ги асфалтират, караме с 30 км над ограничението и причиняваме ПТП, не харесваме съдилищата, но често самите ние не спазваме закона.
От това да говориш за политика и да правиш политика разликата е голяма. От това просто да искаш промяна и да я носиш в себе си - също.
Патриотизмът не се изразява само в таченето на обичаите и заучаването на историята. Патриот не означава "обичай родината, мрази държавата". Патриотизмът преди всичко е отговорност, която не се състои само в това да пееш с пълно гърло народни песни или да облечеш носия. Съединението на България не е направено по този начин и не е нито пиар ход на управляващите, нито е щастливо стечение на обстоятелствата. То е дружно усилие, еманацията на жаждата за справедливост на една нация. Отговорността пред обществото, смелостта да отстояваш себе си, човечността към ближния, познаването на историята, но и мисълта за бъдещето - това трябва да са съвременните постулати на патриотизма. Същите, които накараха предците ни преди 133 години да се преборят с поредната несправедливост.
Ако фрагментацията в обществото е навлязла в своя апогей и всички врати на държавническо мислене са безвъзвратно затворени от обръчи фирми, политики, провеждани с години, но на парче и за определени кръгове, политици, изгубени в превода и такива, считащи себе си за "бащици", същински Кубратовци в юрта с пръчки, но не за да ги съединят, а запалят? Ако стените на Рилския манастир паднат и свети Иван се изправи, а Левски скърши бесилото и ни погледне отново? Ако се чуе викът на онези, които паднаха при Ахелой, Клокотница, Търново и Шипка, а Охрид и Черно море забушуват? Тогава ще стихне ли саморазрушителният порив на цял един народ? Защото почитайки традициите и историята си, ние се прекланяме пред миналото, помнейки от къде идваме. Но на къде отиваме? Изборът е наш. "Времето нас обръща и ние него обръщаме...".
