Животът ни се преобърна, смачкани сме. Това казаха пред Фрог нюз скулпторът Стефан Йозов и синът му Емил пред Фрог нюз. Двамата са били пребити от свищовски полицаи в края на миналата година, но случаят е потулен.
Ето какво ни разказаха мъжете, станали жертва на полицейско насилие:
Във Фрог нюз разказахме за проверката на КАТ в свищовското село Ореш, при която сте бил спрян. Кажете ни, г-н Стефан Йозов, знаете ли имената на полицаите, участвали в акцията?
Да, зная ги, а един от тях ми е познат. Спряха ме Станислав Йончев, Мирослав Георгиев, Лиляна Гюрова, Радослав Рашев и Велизар Генчев. Те са вписани и в плана за провеждане на специализираната полицейска операция. Преди да стане катаджия, Генчев беше районен инспектор. Обръщал съм се многократно за помощ към него, но за съжаление никога не ми е съдействал. Веднъж дори ми каза, че рано или късно ще му падна и ще ми покаже кой е властта.
Не се ли страхувате да го признаете? На ваше място много хора биха си затраяли.
Човек на 63 години няма какво да губи. Скулптор съм, учил съм се от най-големите имена на изкуството в България. Живеех в София, но се върнах на село да гледам майка ми. Обикновен човек съм. Гледам малко зеленчуци, за да се препитавам. Остана ми едно себеуважение, но и то ми беше отнето. Полицаите поругаха човешкото ми достойнство. Да не си направил нищо и да те налагат като животно. Излязох си целият насинен и подут. Това е отбелязано и в медицинското. Попитах полицаи дали в районното има камери, а те ми викат: „Ти да не си мръднал?”. Полицаят Велизар Генчев се оказа напълно прав. Показа ми кой е властта. Така сме хората на село. За съжаление не съм единственият, пострадал от полицейско насилие. Но никой не смее да нададе глас. Мълчат си хората, за да оцеляват някак си.
Кой е властта?
Този, който безнаказано те унижава и това го прави велик в собствените му очи. Чувствам се омерзен, смачкан. От момента, в който ме биха, не мога да си намеря място от напрежение. Получих инсулт. Мислел съм си, че полицията трябва да има преди всичко превантивна дейност. Като ме спре да каже: „Нямаш колан, сложи си го. Забравил си си светлините, пусни ги. ”, да речем. Полицията трябва да вдъхва респект и доверие. Уви, системата ни е друга.
Потърсихте ли адвокат, който да ви защити?
Беше ни трудно, защото всички в Свищов ни отказаха. Викат: „Ние с тези полицаи си пием пиенето и си ядем салатата. Няма да си разваляме работата”. Разбирам ги, в малките градове и села всеки е зависим от всеки. Полицаите разчитат на това, че Бог- високо, Цар- далеко. Наехме защитник от Русе. Взе ни много пари, а не се яви на нито едно от делата, които заведохме. И това случайно го научихме. Оспорваме законността на заповедите за задържане и свалянето на номерата на автомобила. Затова бяхме принудени да наемем нов адвокат от София. Изтеглихме кредит, за да можем да си подсигурим защитата.
Емил, как се „преглъща” подобен инцидент?
Никак. Нещата не приключват само с побоя за мен. Заплашиха ме, че ще ми наложат забрана за напускам страната. А работата ми е свързана с пътуване. И всичко това за какво? Нищо не съм направил. Вижте ме мен-50 килограма. Срещу себе си имах четирима огромни полицаи и една тяхна колежка. Кой би си помислил да им се съпротивлява? Един ме свали на земята с жесток удар. Докато едни ме биеха и ритаха, други ме затискаха с крак по току-що оперираната ми ръка. Получих сериозни усложнения и ми се наложи дълго да се възстановявам. Докато ме налагаха чувах молбите на баща ми да ме оставят на мира. При полицейската проверка, през цялото време са казвали на татко, че всичко се записва. Сега по делата от полицията обясняват, че няма запис. Как така изчезна? Или просто е удобно да не се види как полицаите извършват проверки?! Истината е, че след побоя, с баща ми живеем в голяма мъка. Място не можем да си намерим.
Не ви ли се иска да оставите всичко назад във времето, да се опитате да забравите?
Такова неща не се забравя. Ние си говорим само за това-кое дело предстои, свидетели, спомени, чувства, болка. За това няма да се откажем да се борим за истината. В един момент ми предложиха да се споразумея с прокуратурата, да дам 500 лв. и край. Скочих, как така ще дам пари, това значи невинен да се призная за виновен.
Стефан се намесва:
През ада, през който вървим, малко съжалявам, че не ги дадохме тези пари. И с това да приключи всичко. После си викам: Те това искат-да ни смачкат. Какво друго ни остава, освен да вървим напред.
Интервю на Катя Илиева
