Основното, с което винаги се сблъскваме в древния свят е идеята за ДВОЙНСТВЕНАТА природа на човека, която е едновременно материална и божествено безсмъртна.
В Египет този стремеж към вечност е толкова силен, че е изведен в ранг на държавна политика и е почти единственото занимание на фараона.
И макар да смятаме културата на му за изключително материална и прекомерно отдадена на строителство и неописуемо разточителство, основната идея всъщност е достигането на един прекрасен отвъден свят, където душата освободена от земните тежести да заживее завинаги. В „Текстове на пирамидите” са описани погребалните ритуали, молитвите и магическите формули, които имат за цел да подпомогнат починалият фараон да достигне безпрепятствено целта си на Небето. А за него, както твърдят много изследователи на Египет, тя е да стане звезда, звезда от районът на небесното съзвездие Орион.
„О, Владетелю, ти си тази Велика звезда, Спътникът на Орион, който прекосява небесата с Орион, който направлява отвъдния свят с Озирис”.
А за самият Озирис е казано на друго място, отъждествявайки го с Орион:
„ Гледай, че се е превърнал в Орион, гледай, че Озирис се е превърнал в Орион”.
Фараонът е въплащението на Хор, богочовекът, иманацията на Слънцето, синът на Изида (Сот – Сириус) и на Озирис (Саху – Орион), този който след смъртта се слива с истинския си образ и става звезда от съзвездието Орион. Там според „Текстовете на пирамидите” се намирал Дуат – преходът към Отвъдния свят, раят. И след като фараонът, който е самият Египет и притежава Божествения дух - Ба, става звезда, то следователно и цял Египет /и последният селянин-общиник/ е намирал своето място там Горе. Тази трансформация е въплащение на магическата мисъл на древните за единството на света. Това е пряк израз на най-сакралната идея, затова, че това което е Горе е и Долу, затова, че Оригиналът (Душата) има своето несъвършено отражение в копието си на Земята.
В по-късни времена, този магически път към звездно съществуване може да измине всеки египтянин, който е духовно подготвен. Разбира се, по един по-сложен и по-труден начин. Обикновеният човек притежавал главно Двойник – Ка, с оживяването на който е свързано неговото безсмъртие. След физическото разделяне с тялото починалият след редица изпитания в 5-те тъмни зони попада в залата на „Двойната Маати” или залата на „двойната истина”. Там неизменно стои Озирис, богът на мъртвите и върховен съдия на отвъдното. Нека си спомним, че неговото небесно съответствие е Орион. Там е богинята Маат (Истината), изобразена като Близнаци (Двойната Маати), чийто атрибут е щраусовото перо за писане.
Там са и 42-ма писари – безпристрастни фигури с папируси, всеки от които носи перото на Маат, както и Тот „персофиникацията на ума на Бога...... всепроникващата и насочваща сила на небето и земята. Останалите участници при Везните на истината са Анубис – водачът на душите с глава на чакал и Хор /Слънцето/ – синът на Озирис с глава на сокол. На практика Анубис и Хор са извършителите на премерването на сърцето, т.нар ритуал на Психостазия. Тя има две нива. При първото изпитание починалият трябва да заяви гласно, че не е извършил 42-та гряха, описани подробно в Книга на мъртвите”.
42-ва пъти мъртвият отрича на глас:
„Не съм проклинал боговете”
„Не съм убивал себеподобните си”
„Не съм открадвал”
„Не съм аз никога прелюбодействал”
„Не съм злословил от славолюбие”
„Не съм докарвал на ближния страдания”
„Не съм лишавал бедния от неговия хляб насъщен” и т.н. и т.н.
Забележете значението на думите, на Словото. Починалият гласно поздравява Озирис и 42-те божества като ги уверява, че знае магическите им имена. След това той силно пак на глас изрича своята невинност, а 42-та писари безпристрастно записват, че е отрекъл. Сякаш всичко се състои в Думите, в силата на Словото, което защитава и оневинява. След това, когато премине тази част от изпитанието мъртвият се оказва пред второто изпитание: Везните. Чрез тях действително се удостоверява, че изречените думи са били Истина. На практика това е нещо като детектор на лъжата. Около Везните стоят Хор, който измерва тежестта на сърцето на починалия и Анубис, който съобщава резултата от премерването на душата (на физическия свят тя се свързва със сърцето на покойника). Последен е Тот (умът), който записва обявения резултат.
Ако резултатът е положителен, а това се случва, когато сърцето на човека и щраусовото перо на Маат се изравнят в двете блюда, покойникът се озовава пред Озирис (Орион) и получава вечния живот наравно с боговете и фараоните. Той е освободен от земните тежести, възкръсва.
Орион
Съвсем друго е положението на онзи, чието материално сърце натежи повече от перото на Маат. Той ще бъде погълнат от чудовищния Амит, странен хибрид между крокодил, хипопотам и лъв и ще се върне в материално въплъщение. Амит е символ на неподвижния кръст в Зодиака: Скорпион, Бик, Лъв и Водолей, който показва смъртта, земята и фиксирането в материята.
Какво обаче се крие всъщност зад това толкова натуралистично и цветно описание.
Ако наистина е вярно, че целият свят на Египет е огледално отражение на далечен звезден свят, светът на Орион (Озирис) и на Сириус (Изида), то тогава трябва много задълбочено да се вгледаме в Небето и то с погледа на древните египтяни. Всъщност това е единственият начин, по който са разсъждавали в древността и поради който ни е толкова трудно да ги разберем.
Човекът според древните е небесна душа, божествена същност дошла от звездите и съответно стремяща се отново да се върне там. По една или друга причина ние сме затворени под въздействията на кръга от 12 зодиакални съзвездия, които доминират нашето съществуване. Те обаче не са нашата родина, нито отразяват напълно същността ни, въпреки че непрестанно влияят върху всяка наша стъпка. Нужно е голямо усилие на волята, за да може да се преодолее това. Неслучайно Зодиакът освен Кръгът даващ живот, или Животинският кръг, се нарича и „Кармичният кръг”. В етипетската космология преходът към Дуат е свързано с преминаването през 5 от тези 12 области преди да се попадне в залата на Маат /Истината/.
Странно е, но египтяните считат, че Небесната родина, чийто господар е Озирис не е в съзвездията от Кармичният кръг, нито в съзвездията определящи Полярните звезди, а в посока на Орион, като самият Бог е символ на това съзвездие. Съвсем до него е Голямото куче с алфата си Сириус, а в посоката нагоре са зодиакалните съзвездия на Телец и Близнаци. Както пишат сега египтолозите Файя и Хенкок, както и египетският египтолог Селим Хасан през 40-те години на миналия век Дуат е „видим в източната част на небето”, когато малко преди изгрев се вижда Сириус и звездите на Орион. „Орион е обгърнат от Дуат, докато онзи, който живее на Хоризонта (слънцето) се пречисти.(изгрее). А изгревът на Слънцето заедно със Сириус и Орион е свързан винаги с изгревът на зодиакалните съзвездия Телец и Близнаци. В началото на 21 век това става в дните около лятното слънцестоене на 22 юни ката бавно с оглед на прецесията се премества напред. Съответно преди 2000г. по времето на Р.Хр. небето се отваряло с един месец по-рано, т.е около 22 май.
Отварянето на вратите на Дуат е важно събитие, което дава възможност на посветения човек да премине през него и да достигне до Небесната си родина, което респективно дава шанс и за безсмъртие. В Книга на мъртвите пише: „Изискване на търсещите вечен живот е да построят на земята съвършенни копия на небето „на скрития кръг на Дуат в тялото на Нут”(небето). И още „Който направи точно копие на тези форми и го познае, ще стане добре подготвен дух, както на небето, така и на земята.” Именно с идеята за изучаването на звездите, прехвърлянето на техни съответствия върху земята и свързването с тях, е свързана и идеята за намиране на щастието и на безсмъртието. Тази идея е определяла и изцяло държавната политика на Египет. Довела е до изумително сложна и невероятна система на гигантски строежи, безкрайни ритуали, вярвания и традиции, особенно след додинастичния период. /от 3200 г.пр.Р.Хр. нататък/.
Въпреки видимото на пръв поглед многобожие науката вече е категорична, че египтяните твърде добре са осъзнавали, че светът е Единен. За тях всичко е било Едно. Не е съществувало нищо извън единството, нищо извън Божественото и неговите милиарди проявления, съградени с думи. По тази причина и всички египтяни са били неизбежно свързани; всеки с всеки и всичко с всичко.
И затова Египет е просъществувал толкова дълго. Никой не знае, колко е продължил мирният, златен, додинастичен период, т.е времето до известния на историците списък на фараоните на Манетон – около 3000 г.пр.Хр. А има сведения, че това е цивилизация на 46 хиляди години. А варварството е започнало след това, след изтеглянето на Озирис и Изида, когато всеки е решил, че е отделна личност и другите нямат особено значение, както и че произнесените думи могат да бъдат всякакви. Тогава фараоните стават обикновени хора, а войните ежедневие.
Никой не знае откъде древните са имали толкова много знания по астрономия, както и защо митовете им за създаването на света могат да се окажат верни. Интересен е обаче фактът, че винаги още от преди хилядолетия са свързвали Венера със сярата, че са знаели, че по повърхността на Марс има желязо и са казвали, че на Юпитер бушуват вечни гръмотевични бури. Той е бог с мълния в ръка. Изобразявали са Сириус като двойна звезда. А всички тези факти са открити от науката през последните 60 години.
Така или иначе всичко това обяснява, че солидни знания за света в древността е имало, но че те явно са получени отвън и отгоре и затова нито са разбрани, нито са развивани. Затова атцеките са възприели идеята за жертвата на бог Нанахуацин, който се хвърля в огъня, за да се роди ново слънце буквално и са решили да хранят пътя на новото слънце като пускат живи хора върху нажежени скари и след това изтръгват сърцата им. Затова и много други народи са приели символичната информация, която интерпетира космически събития, твърде директно. Например църквата до много скоро считаше, че светът наистина е създаден за шест земни дни. (по-малко дори от една земна седмица).
Нещо подобно се е случило и в по-късния Египет. Древните послания след изтеглянето на „боговете” започват да се тълкуват твърде буквално. В Египет постепенно, особено в последните 1000 години от съществуването му ученията напълно се забравят. Целият период от 2300г. пр.Р.Хр е време на разногласия, войни, грабежи и убийства. Фараоните са богове, които обаче често стават жертва на интриги, заговори и унищожение. Те явно не могат да се справят вече с поданниците си, „с частите на свото тяло”, явно вече не са божествени. По подобие на небесните покровители те се женят за сестрите си, но така само изявяват генетичните си недостатъци. Явно при „боговете” това не е било проблем /вероятно не са имали генетични недостатъци/, но ключовете за това са загубени. Понятията за единството на света се губят. Идеята за безсмъртие и съвършенство е изличена и хората потъпват в груб материализъм и свръхиндивидуализъм. Древните думи и знания постепенно се загубват, небето спира да се наблюдава и изучава, Божественото е забравено, като остават единствено кухите строежи и митовете, както и свещените слова, които се тълкуват буквално и дори опасно.
Заравя се, че всъщност най-силната връзка с върховния Бог е Словото, а чак след това изрисуваните или изписани върху камък или пергамент символи, строежите и най-накрая ритуалите около това. Те са се появили много по-късно. Даровете просто са придружавали Словото, Изображението или Извайването му. Те не са толкова съществени. В Египет дори самото изсичане на думите вече се е считало за свещенно, т.е думите са оживявали, те самите са били магията. По долината на Нил са считали, че Словото е в началото на всичко и че светът всъщност е изграден от думи. За най-древният египетския човек всичко написано неизбежно щяло да се сбъдне, то вече е реалност. То е материализирана мисъл, проявила се божественост. Египтяните твърдят, че автор на повечето свещенни текстове, включително на „Текстове на пирамидите”, „Текстовете на саркофазите” и „Книгата на мъртвите” е бог Тот – богът на словото и писменността, синът на Хермес (Меркурий) или това е самият той. Още по-интересен е митът от Мемфис, свързан с култа към бог Птах. Той се явява един единствен Демиург на света, който сътворява всички неща чрез мисълта си, а после ги оживява със Словото си, изговаряйки същността им „на глас”. Тази доктрина е запазена върху надгробна плоча на цар Шабака от ХХV династия. Съхранява се в Британския музей като „монумент на теологията в Мемфис”.
Думите притежават силата, която ражда, изгражда и управлява Вселената. Правилното изучаване и изговаряне на думите изгражда тялото на човек, променя живота му, прави го безсмъртен, сочи му целта. Думите стоят в началото на всяко начинание. Повтарят се многократно, осмислят се, въплащават се, дава им се възможност да построят живота.
Не жертвоприношенията, нито даровете, ритуалите, войните, политиката или храмовете изграждат битието, а правилната мисъл и думи преди това. Или казано по друг начин човек е това, което мисли и респективно, което изрича или както твърди евангелист Йоан: „1.В началото бе Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. 2.То беше в начало у Бога. 3. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което беше станало.4. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците”.
Явно хората от Златният век са били много по-големи космополити, фантасти, футуролози и астронавти от самите нас, защото за държавните мъже тогава погледът, а и познанието за звездите и Божественото е бил естествено и делнично състояние.
Затова може би грешим фундаментално за нещата около нас и е крайно време да погледнем по различен начин на звездите и на силата на думите, които изричаме. Може да се окаже, че именно в тях се крие нашето щастие или нещастие. Но този мисловен обрат ще е много труден, докато сърцата ни са твърде тежки и материални за Везните на Хор и не могат да потвърдят 42-те отрицания, а камо ли много по-възвишената идея да обичаш врага си и да бъдеш съвършен, за да възкръснеш. А може би това е и поредният опит на Небето да ни каже Истината в залата на Маати, по посока на Сириус и Орион. А може би това е и магията на Египет и не само тя...
Силва Дончева
