През последните два месеца в православния свят се случиха забележителни събития. Вселенската патриаршия, която разполага с първенстваща роля сред православните поместни църкви, се зае да обедини православните в Украина и да им предостави статут на автокефална църква, независима от руската.
За тази цел тя се позова на две свои древни права – първото е правото на арбитраж сред православните, идващо по силата на древно правило (канон) от 5 в., и второто е историческата истина, отразена в запазената документация на Патриаршията – именно че украинските земи са били нейна канонична територия и че тя е отнета след военни действия в края на 17 в. Основният аргумент обаче на събора на епископите на Константинопол е морален, а не геополитически. Той е именно фактът, че не от вчера, а през целия 20 в. и особено през последните три десетилетия в Украина се надигаше желанието за автокефалия и връщане на ориентацията към майката църква – Константинополската, с която Киев има стари връзки. В същото време РПЦ, вместо да се дистанцира от официалната политика на РФ, чрез свои представители се оказа въвлечена в конфликта в Източна Украина.
Към Вселенската патриаршията от 90-те години насам се обърнаха редица организации, на украинската диаспора, на местни граждански и политически сдружения, младежки съюзи и най-сетне самият парламент и президентите (с изключение на предпоследния) да се предостави автокефалия. Не бива да забравяме и не малкия брой украинци – миряни и клирици на Патриаршията в Северна Америка и Западна Европа. РПЦ още в началото на 90-те години на 20 в. отказа автокефалия на украинците, въпреки че по онова време предоставянето й щеше да подейства в полза на руското лоби. Отказът доведе до това да се заговори за една „забравена“ неправда и отвори възможност Вселенската патриаршия да влезе в ролята си на арбитър и помирител на разделените в украински православни. Нещо, което РПЦ не успя да свърши 26 години, а дори обратното – анатемоса две големи църковни общности и ги държа дълго в изолация от останалите православни.
Геополитическото значение на момента обаче не е за подценяване. Преди век, когато в Украина върлуваше гражданска война, моментът очевидно не е бил назрял, още повече че тогава Патриаршията е в тежка криза и почти е унищожена от правителството на република Турция. Преди 20 години пък Западът най-общо беше изключително добронамерен към Русия и не желаеше конфронтация – моментът не беше подходящ. Днес се отваря изключителна възможност за украинските християни, тъй като РФ успя с постоянните си агресивни действия да събуди Запада от розовата летаргия и безотговорност към Източна Европа. Вселенската патриаршия зае достойна позиция въпреки опасностите и заплахите.
Само преди дни в комюнике на Събора на нейните епископи тя заяви, че признава предстоятелите на двете обявени от РПЦ за неканонични църкви в Украина, а по-рано изправи двама свои клирици-украинци за екзарси на двете църковни общности в Киев, за да подготвят техния общ събор. На него са поканени и онези от юрисдикцията на РПЦ в Киев, тъй като те така или иначе са признати за канонични епископи. Единадесет от тях са вече заявили участие в предстоящия общ събор. Последваха открити заплахи медийни от руската страна.
В отговор днес съборът на епископите на РПЦ, изнесен да заседава в Минск (Беларус), обяви, че прекъсва евхаристийно общение с Вселенската патриаршия и забранява на своите клирици миряни да участват в богослужения на същата църква. По този начин онези, които решат да участват на обединителен събор в Украйна, ще се самоотлъчат от РПЦ. Митрополит Иларион Алфеев оповести решението и обори правото на Константинопол да взима решение за Украина с аргумента, че Одеса през 17 в. не е съществувала, и че Източна Украина е била извън диоцеза на Константинопол тогава. Вземането на това решение в Минск търси да подчертае принадлежността на местните християни към РПЦ и да пресече евентуални движения към независимост. Такива биха могли да се очакват, тъй като и ситуацията в Миск не е много различна от тази в Киев от историческа и канонична гледна точка.
Какво променя присъствието на голяма славяноезична църква в Украйна, стояща близо до Константинопол?
Първо: Като цяло продемократичното и отворено крило в Православието получава съществен превес. Поправя се една неправда, което ще вдъхване доверие в Православието като цяло и в неговите възможности като универсалистична християнска Църква, носеща и защитаваща истинските християнски ценности. Това несъмнено ще даде и средства в ръцете на местната църква в Киев да постигне съгласие – фактор в полза на мира.
Второ: Вече ще е трудно да се твърди, че РПЦ е най-голямата църква, тъй като статистиките за активността на православните в РФ показва изключително ниски стойности за разлика от Украйна. Също така ще се постави и въпросът дали РПЦ е пета по ред в диптисите на православната църква. Може да се окаже, че при следващи развития историческият принос е по-важен и диптисите може да се преподредят.
Трето: Позициите на Вселенската патриаршия в международен мащаб стават все по-непреодолими. Това, разбира се, във висока степен е и резултат от усилената работа на няколко поколения епископи на тази църква и най-вече на нейните предстоятели от 20-те година на 20 в. насам, след голямата криза, Патриаршията да възвърне облика си на флагман на православната общност. Разбира се, това е морален и исторически неин дълг.
Четвърто: Митът за „Третия Рим“ остава в историята. Това силно ще редуцира апетитите за експлоатация на православието за политически цели. Самата теория за translatio imperii [1] от Киев, през Владимир, Москва, Петербург и пак Москва, загубва в тази ситуация стойност и отнема аргументите за влияние по линия на Православието, тъй като се появява голяма, многобройна, влиятелна и славяноезична православна църква със силни сантименти към Константинопол.
Пето: Отговорът на РПЦ на днешното заседание всъщност беше лишен от предварителния апломб и само потвърди заявеното предварително желание за прекъсване на общение. Онова, което можеше да се предположи, е, че руските епископи ще обявят Вселенския патриарх Вартоломей за „еретик“, „икуменист“ и отстъпник от Православието, съглашенец със Запада и американски агент (поне това беше предварително заявено в медии близки до РПЦ). Повдигането на напрежението и тежката медийна реторика със заплашителен тон е характерно за руската политика от времето на СССР и дори от преди това. То винаги цели да сплаши опонента и той да отстъпи. В случая обаче не се получи. Всъщност Синодът на РПЦ се въздържа от остри реплики. Вероятно не желае да отваря фронт против Запада, защото иначе РПЦ държи редица топли връзки с други вероизповедания и се ползва от тях успешно. Не бива да се забравят и връзките със западни крайно десни организации, които биха се обидили. Също така хулите от руската пропаганда по света по адрес на Патриарха от момента на избирането му през 1992 г. не са спирали и практически се изразходиха далеч преди настоящите събития. Всяка персонална атака в момента вече ще се приеме като знак за слабост.
Шесто: При така създалата се ситуация РПЦ няма как да не скъса с Константинопол, но от друга страна по този начин тя се поставя в изолация, тъй като освен Антиохийската църква (по обясними причини) едва ли други поместни църкви ще я последват открито по този път. Предстоятелят на Чешката и Словашката църква вчера обяви, че подкрепя идеята за Всеправославен събор, подета от Москва, но пък едва ли ще скъса с Константинопол, същото се отнася за Белград, Тбилиси и Варшава, а митрополитите в София дори отказаха предложението за събор. Гръкоезичните и Румънската църкви едва ли ще имат каквото и да е колебание да застанат до Константинопол.
Седмо: Тази пък изолация ще лиши руската информационна война против западните демокрации от аргументи в полза на новосъздадения образ на на РФ и РПЦ като „защитници на консерватизма и християнските ценности“. Как защитаваш християнски ценности, като излизаш от християнската църква, в която членуваш? Разбира се, оттук ще последва масирана информационна кампания за представяне на събитията от гледната точка на ръководството на РФ и РПЦ. Вероятно именно на това е било посветено заседанието на съвета за сигурност на РФ в петък. Твърде вероятно там са решили да предоставят немалък финансов ресурс в полза на информационна офанзива. Не бива обаче да се забравя, че през 1996 г. РПЦ пак беше скъсало с Константинопол, но заради признаването на Естонската православна църква. Освен медийната пропаганда тогава не последва нищо особено. Прагматичният дух и желанието да не се загубят позиции сред руската диаспора в Западна Европа и САЩ малко по-късно подтикнаха събора на руските епископи да отмени решението си. За разлика от 1996 г. днес РФ разполага с доста по-сериозен медиен и финансов ресурс. Освен това за разлика от 1996 г. руското общество е доста по-осведомено за това кой кой е в православния свят и живо се интересува от политически събития свързани с него. Това е нож с две остриета, защото при претърпяни щети, политическите последствия в РФ ще са по-тежки от 1996 г.
В заключение може да кажем, че всъщност „великата схизма“ не се състоя. Св. Синод на РПЦ излезе с минимизирано решение, което оставя достатъчно пространство за връщане назад. От друга страна, видни руски интелектуалци и дисиденти открито застанаха в електронните медии на страната на украинците. Единственият невъздържат тон дойде от журналисти, политици и общественици, свързани с режима. Дори от няколко дни насам в официалните изказвания на държавни представители на РФ вече не се говори на УПЦ към Московската патриаршия, а за РПЦ в Украина. Това поставя дискусията вече на нова основа.
