Откакто видях новината за вандалството в Хирошима, не спирам да си мисля... Много ми е трудно да напиша това. Бил съм няколко пъти на този мемориал. Това е такова място, което те кара да мълчиш. Да мълчиш и да плачеш. Винаги когато отида там, се разтрепервам - толкова силно е усещането за страдание и мъка, за болка и безпомощност...
Това е място, което е облъчено с доброта. С добротата на онова момиче, Садако, което вярвало, че ако направи 1000 оригами-жерави, ще оздравее. Стигнало до 644, когато починало от радиацията. Останалите били довършени от нейните приятели. Оттогава хората, които ходят там, оставят хартиени жерави. В знак на надежда, че никога повече деца няма да загиват от бомби. Хората сгъват жерави и плачат.
Нашите оперни герои оставят кочина и смрад. Не разбирам, как можеш да стигнеш дотам, да седнеш на пейката и да не изпиташ елементарна съпричастност и любов. Срам ме е.
Сгънах и аз един жерав тази вечер... Ей така, с терапевтична цел. Пробвайте, помага. Освен това е добър начин да кажеш "извинявай" на японски. Все пак това са единствените хора, които когато чуят България, се отнасят с уважение към нас. Поне до вчера, де...
Теодор Ушев
