Освен в България, вече и в Европейския парламент се усеща, че идват избори. За (крайно) десните битката за бъдещето (им във властта) явно минава през битка за миналото. Това написа във Фейсбук лидерът на ПЕС Сергей Станишев.
Един от ключовите дебати на пленарната сесия в Страсбург, който трябваше да даде оценка на последната среща на европейските лидери, стана сцена на абсурдни обвинения от британския консерватор и лидер на Групата на Европейските консерватори и реформисти (ЕКР) Саид Камал, обявявайки фашизма и нацизма от началото на ХХ век за леви идеологии.
Историята, разбира се, казва друго – преди 85 години Германската социалистическа партия е единствената, която се опълчи на нацистите и гласува против Закона за упълномощаване от 1933 г., даващ правото да се приемат закони без съгласието на парламента. Европейските социалдемократи винаги сме се противопоставяли на нацизма и фашизма и това е неделима част от лявата идеология. Тази борба продължава и днес – срещу неонацистки, неофашистки, крайнодесни групи, движения и партии, които смятахме за отдавна отхвърлени от историята и здравия разум.
Това изявление не е плод на обикновено невежество, което можем да подминем с лека ръка, а циничен опит за пренаписване на историята с ясна политическа цел. Заслужава си да си припомним, че британските консерватори не спадат в графата на обичайните заподозрени, като Фараж или Льо Пен, с чиято риторика, за съжаление, вече сме свикнали. Партията на Чърчил и Тачър, която до неотдавна беше част от ЕНП, придоби очертания на крайнодясна популистка формация.
Очевидно е, че традиционната десница в Европа системно се радикализира в последните години в опит да „опитоми“ националистическите настроения, за да се задържи на власт. Това няма как да бъде повод за злорадстване, особено за социалистите. В продължение на години ЕНП толерира популистките и крайнодесни движения, на които гледа преди всичко като на удобни коалиционни партньори – оттук и сближаването на риториката. Властта отдавна се е превърнала в самоцел и десните са готови на всякакви компромиси и политическа всеядност, за да я задържат. Нагледни примери са коалициите с крайната десница в Австрия и България, готовността за сделка с екстремистката Лига в Италия, повърхностната критика срещу популиста Орбан (Вебер привидно му размаха пръст, а в замяна получи подкрепата му за водещ кандидат на ЕНП), дори ухажването на крайната десница в Полша, която продължава да потъпква върховенството на закона и европейските ценности.
Мнозина казват, че социалистите трябва да се борят на два фронта – от една страна срещу крайнодесните популисти, а от друга срещу традиционните консервативни сили. Аз мисля обаче, че фронтът всъщност е само един.
Маските са свалени, разделителната линия за предстоящите европейски избори е ясна. Дали десницата да успее да “опитоми” популистите или тя самата ще се радикализира към повече национализъм, няма особено значение – и в двата случая с единна Европа е свършено. Истинското лице на промяната е социалдемокрацията. Само гласът за левите ще бъде глас за защита на европейските ценности и демокрацията; за повече сигурност, но без „продажба“ на права и лични данни; за повече солидарност, но не избирателно; за борба с неравенствата и разделителните линии в Европа, но без парите за сближаване да потъват в джобовете на местни феодали; за борба с демагогията на популизма и крайния национализъм, но без да забравяме своите корени и идентичност.
