Жертвите на насилие често се страхуват - за живота си, за децата си, за работата си. Има и друг вид страх. Да не загубя позиции, да не падна от власт. Докато не започнем да подминаваме с мълчание втория страх и да крещим високо за първия, обществото ни ще заприличва все повече на филм на ужасите.
Това са част от думите, които написа Сергей Станишев във Фейсбук.
Ето думите му:
Снощи в "Надежда" беше убита млада жена. Жертва на насилие, ще кажем и ще отметнем в статистиката. Поредната. 23-тата от началото на годината. На път сме да подобрим рекорда от миналата.
Убита е и малката й дъщеря. На 1 година.
Само преди седмици бяхме потресени от бруталното убийство в Русе. А после бързо политиците въздъхнаха с облекчение - криминално е, не е поръчково. Не дай Боже, политическо. И се спусна завесата на забравата, уж за да уважим скръбта на близките. Така е всеки път...
Също толкова скоро вицепремиер оскърби майките на "уж болните деца" и демонстрира липсата на каквато и да е човечност и толерантност към различните, към тези, които заради съдбата си имат нужда от грижа. Вицепремиерът със социалните ресори в държавата.
Отговорност и страх. Това са двете ключови думи в битието на българското общество днес. Има ли кой да поеме отговорност за политическата наглост, за толерирането на насилието, за живота на хиляди български жени и момичета? За възпитаването на ценности? И на кои точно ценности? За бъдещето на децата в България, без прострелни рани и смърт. За превръщането на насилието в норма. За "не ми е работа да се обаждам в полицията, аз съм просто съсед". За "и аз бия жена си, но тя не се обажда в полицията" от устата на полицай! За това, че баща остава при дъщеря си, уплашен за живота й и невярващ на институциите, че ще я опазят жива! За огромния брой деца в училище - жертви на системно домашно насилие, които ще са бъдещите насилници и жертви. За псевдонационализма, граничещ с палеолита?!
Страх. Другият голям проблем в България. Жертвите на насилие често се страхуват - за живота си, за децата си, за работата си. И мълчат. А ние като общество ги подпомагаме упорито. В мълчанието.....
Има и друг вид страх. Да не загубя позиции, да не падна от власт. Той обикновено бива пазен с доста повече шум. С лозунги за българщина, за загриженост за нацията, за патриотичното възпитание за сметка на различните. Коя нация да пазим? Умиращата от страх или умиращата от насилие?
Докато не започнем да подминаваме с мълчание втория страх и да крещим високо за първия, обществото ни ще заприличва все повече на филм на ужасите. А ако всеки от нас го направи и стане нетърпелив към наглостта, жестокостта и бруталността, тогава има шанс България пак да стане толерантна, а нормалността отново да е норма. Тогава и политиците ще си поемат отговорността...
