България е дала на света фундаментални истини като авангардни научни открития и продължава да бъде забележима част от световната наука, гарантираща не само оцеляването, но и просперитета на цялото човечеството. В същото време у нас се забелязва тревожна тенденция на научен нихилизъм, свързан с незачитане и дори с отричането на истината от хора заемащи академични длъжности.
Последните насаждат „тяхната истина“ като истина за цялото общество без да се съобразяват с начални, основополагащи за науката репери като морал, етика, ценности и др. Убеждението, че това явление е отминало е лъжовно, срещу него трябва да се води непрекъсната борба, в която трябва да участват не само учените и ръководството на научните организации, но и цялото ни общество. Защото истинско развитие на науката има само когато тези уродливи форми на научно възприятие, интерпретиране и интегриране в обществото на резултатите от научни и псевдо-научни продукти са в миналото и всички учени се придържат не само към писмени, но най-вече към т.н. „неписани“ морални норми и поведение.
На 9 ноември 2018 г. най-после беше взето окончателно решение по случая с доказаното плагиатство на ректора на Техническия университет Варна, по отношение на неговата дисертация за присъждане на най-високата научна степен „доктор на науките“. Научната общност е запозната с уникалността на този случай, защото през 2017 г. МОН назначава комисия по този случай, която е съставена от доказали се в страната и чужбина безупречни във всяко едно отношение осем учени и която обективно и по убедителен начин доказва плагиатство от страна на ректора на Техническия университет във Варна. Въпреки това и уведомяването на научното жури за данните за плагиатство, ректорът продължава да твърди, че е в правото си да получи научната степен „доктор на науките” и в действителност я получава. Естествено въпросният ректор не е положил началото на нихилизма в науката в България, но неговият пример е важен „двигател“ за развитието на многобройните негови проявления.
Важният въпрос обаче е как се стигна до това и само ректорът ли е виновен? Отговор на този въпрос дава председателят на въпросната комисия - академик Кендеров в едно свое интервю по казуса с „варненския ректор“. В него той посочва, че най-виновни са членовете на научното жури и те носят най-голяма отговорност за случилото се, защото са подкрепили присъждането на научната степен „доктор”, въпреки че са били запознати с доклада от назначената от министерството комисия, в който се доказва, че в дисертационния труд има над 90% плагиатство.
Защо обаче ние твърдим, че „случая с варненския ректор“ е „нихилистична зараза“, която с ускорени темпове навлиза в научната общност?
Преди всичко, ползвайки написаното в Уикипедия (да цитираме точно защото и ние можем да бъдем обвинени в плагиатство), виждаме, че нихилистите най-общо приемат твърдения, две от които са: истинският морал е непознаваем; няма истина.
Как чудесно „пасват“ тези две твърдения на нашия случай с „варненския ректор“. Както за него, така и за членовете на научното жури моралът е непознаваем, а истината не съществува! Трябват ли доказателства за това? Да твърдиш, че „черното е бяло“, че при доказано от необременени от каквито и да са зависимости учени документирано обявяване на брутално преписване, ти и твоите „обективни“ оценители да твърдите, че „няма проблеми“, е всичко друго, но не и морално допустимо и няма нищо общо с истината за случилото се.
Някой ще каже, че моралът има много измерения, а истината „много лица“. Е този някой не може и не трябва да има нищо общо с науката в България. Ако допуснем подобен начин на мислене и действие както в нашата дейност, така и в отношението ни към обществото и неотменните ценности, които трябва да следваме, като честност и почтеност, то ние няма да се различаваме от тези, които в миналото са замеряли с камъни носителите на истините и са величаели носителите на лъжеистини. И както казва академик Кендеров в интервюто си, ами нека да направим „грамада от камъни“ за това, че „варненския ректор е прав“, чрез което да „величаем“ неговата непогрешимост, както и това на членовете на научното жури (последното е наша интерпретация).
На следващо място, защо „случая с варненския ректор“ е „нихилистична зараза“, която с ускорени темпове навлиза в научната общност и преди всичко, в Българска академия на науките?
Нека погледнем членовете на това научно жури – от седем, трима са от БАН . Ето го журито: проф. д-р Методи Абаджиев, дмн от Медицински университет – Варна; проф. дтн инж. Людмил Дренчев - БАН-София; проф. дтн инж. Иван Пършоров - БАН-София; проф. д-р Бойко Георгиев - AO Foundation, Давос, Швейцария; проф. дтн инж. Митко Миховски - БАН-София; проф. дн инж. Христо Скулев от ТУ-Варна и доц. дн инж. Антон Георгиев от ТУ – Варна.
Въпреки всичко казано по-горе, членовете на научното жури продължават необезпокоявано да следват своите си „морални норми“ и да представят своята си „истина“ пред обществото, за да преследват една или друга своя цел.
На основата на всичко казано до тук, какъв епитет да използваме за случая? Оставяме ви да прецените! Но ние може да зададем въпроси като:
може ли такива хора да претендират, че ще бъдат „морални стожери“ в този научната общност и ще обучават млади учени на морал и ценности и ще „раздават акъл“ на своите колеги кое е правилно и кое не?;
може ли такива хора да бъдат „лицето“ на съответните научни организации в които работят и да ги представляват на национално и международно ниво, в хода на изпълняваните от тях дейности и ангажименти?;
може ли такива хора да се изправят лице в лице с представителите на държавната администрация и Правителството и да защитават една или друга теза, линия и/или приоритет на Академията?;
може ли такива хора да твърдят каквото и да е, пред когото и да е, когато и да е, че едно или друго, свързано с науката е „правилно“ или „грешно“?.
Дали след време някои от тези хора няма да ги видим като Председатели на Българска академия на науките, заместник министри или министри на образованието и науката, а защо не и министър-председатели? Примери за подобни „възходящи кариери“ имаме много в нашето минало и настояще, а защо не и за в бъдеще? Ако допуснем подобни представители на научната общност да считат, че „истинският морал е непознаваем“ или „няма истина“, или истината може да е единствено и само тяхното разбиране на нещата, то това ще означава, че сме изгубили битката за морала и ценностите, на които се крепи науката (не само в България). А последните са нашето основно „оръжие“ в стремежа да докажем нашите истини пред ползвателите на нашите научни продукти – представителите на обществото! Ако тези морални ценности са пренебрегвани, нарушавани и въобще игнорирани, и то от нас, обществото ще ни вярва ли, и защо да ни вярва?
И добре, че през изминалата 2017 г. и началото на 2018 г., на основата на този „уникален“ случай в България относно „защитата на научната степен „доктор на науките““ от страна Ректора на ТУ – Варна, беше променен закона за развитие на академичния състав, за да е възможно правителството да реагира на подобни уродливи форми „истини от първа ръка“. До там стигнахме, че трябваше да променяме закона заради безочието на самозабравили се представители на научната общност, които считаха, че могат да бъдат ментори и да пледират „от първа ръка“ за разпространението на „тяхната си истина“ и за пледиране на „непогрешимост“ в изцяло укоримите им действия по този случай. Т.е., това са членовете на горецитираното научно жури, които въпреки, че бяха официално уведомени от МОН за наличието на плагиатство от страна на ректора на ТУ-Варна не се съобразиха с това и напук на всички му присъдиха научната степен „доктор на науките“. И ако това не е безочие не знаем какво друго може да е!
Какво ли ще кажат сега след като официално, на базата на закона „варненския ректор“ вече е доказан плагиат и нищо не е в състояние да обори това? Ама ректорът направил възражение и ще търси правата си в съда! Да ги търси, факт е че той никога повече няма да бъде припознат от научната общност и тези, които незаслужено му дадоха научната степен ще бъдат чужди за тази общност. И те ще започнат да чувстват това отчуждение от всички в най-скоро време, колкото и да се опитват да заглушат гузните си съвести или да се оправдават пред своите колеги със смешни и несъстоятелни обяснения за тяхната „правота“ по случая.
Горното е достатъчно за обосновката на нашата теза, че „нихилизмът в науката тръгна от Техническия университет – Варна и заразява цялата научна общност в България. Но искрено вярваме да не сме прави!
Стефан Дамянов
