Основна част от съдебната реформа, за която работихме с екипа ми, беше съдийското самоуправление. Ще рече, съдиите да нямат шефове, които да “поръчват музиката”. Да се премахнат йерархичните елементи в управлението на съдебната система, които позволяват на административните началници да поставят съдиите в положение на кариерна и други зависимости.
Това е вратата, през която влизат влиянията и корупцията и излизат независимостта и върховенството на правото.
Ние не можахме да се преборим да вкараме дори минимална възможност за демократичен контрол върху прокуратурата (и напуснахме в знак на протест). Но със съдийското самоуправление постигнахме много, поне в нормативен план. В съдилищата беше въведен безпрецедентен демократизъм при решаване на всички административни въпроси.
Българският съдия получи възможност да избира пряко своите представители в своя камара на Висшия съдебен съвет (вярно, с един по-малко от политическите назначенци). Получи възможност и да участва в решенията на ВСС в рамките на система от помощни комисии (вкл. по отношение на кариерните и дисциплинарните въпроси). Общите събрания на съдиите в съдилищата бяха превърнати в основен управленски орган и получиха възможност да излъчват номинация за председател на съда. С ограничаване на командироването съдиите бяха освободени от риска да правораздават по милостта на шефа, който с един подпис можеше да ги “откомандирова”. След дълга борба беше въведен нов софтуер за разпределение на делата, който затрудняваше възможността председателите да си избират кой съдия да решава кои дела. За разлика от всички останали публични служители проверките на съдиите за имуществено състояние и конфликт на интереси бяха прехвърлени към орган в съдебната власт (Инспектората към ВСС).
Как се използва това самоуправление днес?
Изборите за нов състав на съдийската колегия на ВСС бяха спечелени от партията на номенклатурата и конюктурата. С минимални изключения в новия съвет не попаднаха последователни реформатори. За по-малко от 2 години тази колегия успя в сянката на собственото си безличие да удари или да обезсили всеки един от елементите на самоуправлението:
- общите събрания все повече се свеждат до досадна формалност по валидиране решенията на "шефа";
- комисиите са маргинализирани;
- феодалните практики по командироване на съдии (вместо редовни и навременни конкурси) бяха върнати;
- не се следи за изправното ползване на софтуера за разпределение на дела, а когато председателката на Софийския апелативен съд си разпредели дело за много пари и свързано с КТБ, тя беше напълно защитена за сметка на съдията, който алармира за този скандал;
- ВСС и неговият Инспекторат не само не се противопоставят на противоконституционното прехвърляне на проверките на магистрати към Пламен-Георгиевата КПКОНПИ и активното използване на тази бухалка спрямо съдии, но и активно се включват в мачкането на единствения съдия, който има смелостта да се противопостави на това - Лозан Панов;
- ВСС пасивно съдейства на създаването на паралелна съдебна репресивна машина (“спецсъда”) и не реагира на атаките на Цацаров и Пламен Георгиев срещу СГС;
- с пълна пасивност ВСС посреща и продължителната публична инквизиция срещу семейство Панови, извършвана в пълен синхрон от пеевските бухалки в медиите и държавните институции, и сега очевидно се готви да участва в антиконституционния преврат срещу председателя на Върховния съд.
- Не на последно място, трябва да споменем и как Националният институт по правосъдието беше превърнат в развъдник на посредствеността и овчедушието...
Сега с избора парашутист за шеф на Софийския градски съд ВСС арогантно игнорира волята на мнозинството от съдиите в съда за това кого подкрепят за свой председател.
Алексей Трифонов бе избран вчера за председател на СГС, въпреки че съдиите гласуваха повече от двойно за опонента му.
Това е пореден добре премерен удар срещу СГС, който винаги е бил огнище на съпротива и инакомислие и съответно сърастно мразен от партията на номенклатурата и конюнктурата. ВСС демонстрира на съдиите да забравят за всякакво самоуправление, да си налягат тогите (с все парите за дрехи) и да се връщат в режим на слушкане и кариерно израстване по милостта на йерархията.
И на всичко това отгоре мнозинството във ВСС има безочието да търси сметка на Лозан Панов защо бил нарекъл нещата с имената им и дори намекнал, че докладът на ЕК е позор за Комисията и идеята за ЕС в името на личните интереси на няколко цинични политикани в Брюксел.
Спомням си едно обсъждане на предложенията ни за изменения в Закона за съдебната власт със съдиите от Пловдивския апелативен район. Двамата с Лозан Панов говорихме за важността на въвеждането на съдийско самоуправление. Сигурно сме били разпалени и смешни. От залата лъхаше раздразнителна досада. Изказваха се основно "административни ръководители”, които остро протестираха срещу самата идея да им се отнема власт. Един чирак на Цацаров дори възкликна: "Ама аз как ще бъда началник.”
Запомнил съм изказванията на двама “редови” съдии: една госпожа, която емоционално ни замоли да не даваме на съдиите да вземат решения заедно, защото ще се изпокарат, и един съвсем млад човек, който със запъване изчете от една хартийка някакви лоботомични схоластики (от любимия на "българската правна мисъл" тертип). После навън, в пушкома, дето падат маски и роли, младежът разказа как листчето му било връчено на входа от съответния “административен ръководител” с безпрекословни указания да се изкаже. От същите листчета, на които се пише на кои дела “да се обърне внимание”...
Имах лошия вкус да сравня тази сценка със Северна Корея - така не се говори, но пък това точно описваше усещането ми.
Та, в тези развития около самоуправлението няма особена изненада. Никога не сме очаквали бързи резултати от структурните реформи, за които се борихме. Те са само предпоставка, необходимо, но недостатъчно, условие за дълбоките манталитетни промени, нужни за да имаме някога истински независим съд.
А в момента имаме съдийство, което твърде често носи дребночиновнически манталитет и тежък колективен стокхолмски синдром спрямо шефовете и самата идея за йерархия, пред която да гънеш гръб в надежда да те припознае и “издигне”.
Свободата и независимостта не могат да бъдат дадени, те може единствено да бъдат отвоювани. Това важи за всички нас: една есенна вечер преди 30 години една стена в Берлин “падна”. Но твърде много от сталинските зандани в главите ни си остават непокътнати и днес. Независимият български съдия като системна норма няма да бъде резултат от публикуване на норми в "Държавен вестник" или на помощ отвън, а единствено на (ре)волюция на вътрешнопрофесионалния колективен етос.
Но за разлика от всички други граждани при съдиите има една специфика. Съдебната зала е особено място. Там “абстрактната норма” на закона среща своите конкретни “адресати”: живи тела, живи души, и става съдба. Съдба на индивида, но и СЪДба на цялата ни общност, на републиката ни. Съдът е по дълбоката си същност космогония.
Съдията всекидневно е между този чук и тази човешка наковалня, работи със съвестта си и служи на законността като изконен залог на човешкостта. И може би точно затова някои от най-ярките герои на гражданското пробуждане в годините на яловата ни демокрация са точно съдии. Няма да давам примери - знаете имената им. Това, което може би не знаете, е, че има още като тях. И затова, когато на няколко пъти пред Съдебната палата и сградата на ВСС съдии излязоха със своите тоги в защита на съдийската независимост, това беше европейски прецедент и повод всеки от нас да се гордее, че е част от българската република.
Мисълта ми е, че пътят на свободата е дълъг и криволичи. Но свободата зове, заразна е. Нашите съдии днес може да губят трудно извоювани нормативни възможности за самоуправление, но щамът на бъдещата съдийска независимост вече е в колективното тяло на българското съдийство.
За нас като общност от демократични граждани на републиката днес е въпрос на дълг към собствената ни свобода и човешко достойнство да браним лицата на съдийското самоуправление, да продължим дългата борба за реална съдийска независимост, да не се примиряваме. В името на собствените си надежди за свободна и демократична държавност под един справедлив закон за всички.
А, надеждата, както казва поетът, е “неистова”.
Христо Иванов, фейсбук
