В ”Светът от вчера. Спомени на един европеец”, Стефан Цвайг разказва как във Века на сигурността се е надигнала мътната вълна на крайния национализъм и агресивния популизъм, а ”онази трагично слаба и трогателно хуманна либерална ера” със своето ”отвращение от всяка насилствена бъркотия” не е могла нито да прозре злото, нито да му окаже съпротива:
"Бяхме слепи за огнения знак по стените, пирувахме безгрижно, както някога цар Балтазар, с тези всички прелестни ястия на изкуството, без да погледнем с боязън пред нас в бъдещето. И едва когато десетилетия по-късно върху ни се сринаха покриви и зидове, ние разбрахме, че основите отдавна са били подровени и с новия век бе настъпил същевременно залезът на индивидуалната свобода в Европа."
Днес Европа отново е в опасност, отново е плен и унес на "онази трагично слаба и трогателно хуманна либерална ера" и отстъпва постепенно и постоянно на крайния национализъм и агресивния популизъм.
Подронват се основите ѝ и се смрачава над нейната индивидуална свобода.
Но в опасност е и България!
България е в опасност, защото Европа е в опасност.
Но България е в опасност и заради самата себе си.
Ако един от ужасните -изми някога бе на расова основа - нашата раса срещу тяхната раса, а друг от тези страшни -изми бе на класова основа - нашата класа срещу тяхната класа, то днес пълзи и ни обвива някакъв нов, но не по-малко опасен - изъм.
Той не е на расова или класова основа, макар че може лесно да придобие и такива измерения, доколкото от една страна крие в себе си краен национализъм, а от друга страна - стаява в себе си агресивен популизъм.
Но всъщност основата му е нещо не по-малко опасно. В основата му е посредствеността. Нас всичките започва да ни яхва и обяздва войнстващата посредственост.
Тази посредственост не зависи от образоваността и нивото в кариерата - посредствен може да бъде и професор, и лекар, и инженер, и режисьор, и генерал, и архитект...
Тази посредственост не зависи от произход и потекло.
Тази посредственост не зависи от жизнен стандарт.
Тази посредственост не зависи от етнос и религия.
Преди да се установи игото на посредствеността, който и където да беше, имаше стимул и интерес да бъде добър, да бъде специалист, да прави правилните неща по правилен начин, да създава и да гради, да бъде днес по-добър поне с малко от вчера, а утре - от днес.
Човек можеше да се занимава със земеделие, можеше да се занимава с наука, можеше да преподава в училище, можеше да конструира нещо, можеше дори да е обикновен изпълнител, но навсякъде той искаше да чувства, че се развива, съзнаваше на какво е способен в момента и какви усилия трябва да положи, за да стане поне с малко по-способен в близко бъдеще.
Сега е точно обратното - да се развиваш и себеутвърждаваш като експерт, като специалист, като професионалист е неефективна стратегия, загуба на време и енергия, залагане на грешна карта. Друго се иска - да станеш част от някоя мрежа, да си намериш политически или свързан с не-съвсем-законни деяния ментор, да влезеш в някаква котерия, да се вмъкнеш в нечия свита, да обещаеш сляпа лоялност и безусловна вярност.
И нещата ще започна да се получават.
Другояче в царството на посредствеността не може. Нещо повече - и не бива.
Ние сме заградени отвсякъде от посредствени хора, ние сме зависими по всякакъв начин от посредствени хора.
Посредствените хора са тези, които знаят и могат малко и не искат, нямат вътрешната потребност да знаят повече. Те също така не искат да знаят и не могат да знаят колко малко знаят.
Посредствените хора ненавиждат знаещите и можещите, смятат ги за обида към собствените си персони, стремят се да ги смачкат и смажат.
Посредствените хора се обграждат с посредствени като тях и ако може - с още по-посредствени, за да изпъкват на фона им.
Посредствените хора искат от всички, които зависят от тях, да се държат като посредствени и да се превъщат в посредствени.
Посредствените хора създават среда на посредственост, в която за да оцелее някой, трябва да става или поне да се прави на посредствен, за да не изпъква, за да не му личи, че не е посредствен.
Посредствените хора в своята дейност и в сферата на отговорностите си "творят" посредствени неща, каквото и да пипнат, до каквото и да се докоснат, каквото и да правят, каквото и да направят, то е посредствено.
Най-лошото - посредствените хора не са концентрирани в една определена част от обществото - те могат да бъдат и са навсякъде - сред бедни и богати, граждани и селяни, мъже и жени, образовани и необразовани, началници и подчинени, грозни и красиви, жълтопаветници и крайнокварталци.
Както смогът над София днес, така и смогът на посредствеността над България ни задушава, започва да става непоносим.
А ние, всеки със своите грижи и ядове, комплекси и нагласи, цели и ценности, сме пасивни, апатични, безволеви, отпуснали ръцете си пред този смог на посредствеността, пред тази все по-масова разпространеност на посредствеността, пред това вихрене и вършеене на посредствеността, пред тези заговори и конспирации на посредствеността, пред постоянното самовъзпроизвеждане и размножаване едновременно чрез пъпкуване и делене на посредствеността.
Някога поетът бе казал Бездарието е фашизъм!
И това наистина е така. Няма нищо по-опасно днес от посредствеността, която може да се окаже фашизъм!
Но когато тя, посредствеността, започне да ни затваря във виртуалните си (дано поне виртуални) концлагери на подчинението и послушанието, когато сложи на вратите на тези виртуални концлагери надписът Търпението ни прави свободни!, когато лишени от ценности и принципи, от интелект и одухотвореност, ние започнем да се движим като загубили плътта и духа си скелети, вече ще бъде късно.
Защото ние и само ние сме си виновни, че от интелигентна нация и образован народ, се превърнахме в безмълвни поданици на Царството на посредствеността.
Дали тогава ще има някой като Стефан Цвайг, който да опише как, без да се усетим и без да го осъзнаем, внезапно рухна нашият свят, в който дарбата и талантът, знанието и умението значеха нещо, а способните и кадърните, просветените и интелигентните бяха не жалки изключения, а най-обикновено правило?
Николай Слатински, Фейсбук
