Тези дни, заедно със Закона за държавния бюджет за 2019 г., тихомълком се прие и промяна в Закона за държавния служител, с която се освобождават всички държавни служители придобили и упражнили правото си на пенсия.
Тази поправка, включена в преходните и заключителни разпоредби (§ 16) на поредния ежегодишен бюджететен закон, касае според предложителите на същата, около 1600 човека, на възраст предимно от 54 до около 65 години.
Имайки предвид практиката с леко изопачаване на такъв род информация при подобни медийни съобщения, както и груби сметки, става въпрос за не по-малко от 3000 души, а съвсем пряко това касае и техните семейства, свързани с тяхното последващо битие. Това са предимно служители, придобили по специален закон право на пенсия по-рано. Най-засегнатите от тази промяна са МВР, МО, Държавна агенция „Електронно управление“, Държавна агенция за бежанците, Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“, всички общини (и най-вече малките), както и други ведомства и институции, които се нуждаят от особена, специфична експертиза, и даващи сравнително ниски и откровено ниски заплащания (т.е. на дъното на класацията по този признак).
За да мине тихичко промяната в закона се използва изградената в обществото традиционна неприязън към всякакъв вид „хрантутници“, видите ли – „вземат пенсия и заплата“, както и популистките мотиви, че „ще се даде път за развитие на млади кадри“ и „децата ни ще се завърнат от чужбина, завършили там университети“.
Кое е порочното в цялото това мероприятие?
На първо място начинът, по който става – тихомълком, „по терлици“, чрез преходните и заключителни разпоредби на друг закон, а не както си му е редът, чрез поправки на самия специален за материята закон, чрез подробно разглеждане в съответните комисии на НС, разисквания, дебати, мнения на съсловните организации, на засегнатите ведомства и т.н. През последните години стана популярно така, набързо, да се правят промени в разни непряко свързани закони. Даже властимащите тук-там се гордеят с открият от тях „практичен и бърз инструмент“ да правят тези промени. Станахме свидетели дори на закон от 30 стр., който има 130 стр. преходни и заключителни разпоредби! Защо тогава, следвайки тази логика, не отпаднат изобщо всички закони, да имаме освен Конституция, само Закон за държавния бюджет, и всичко останало да се регулира бързо и лесно (без дебати, защо ще се губи време за тях?) само чрез преходните и заключителните разпоредби на същия? Този парадокс, между другото, вече е атакуван пред КС, но до промени в конкретно дискутирания закон едва ли ще се стигне на практика.
На следващо място, задава се въпросът: защо изобщо бе необходима тази промяна в Закона за държавния служител, след като в него и до сега (считано от юли 2016 г.) съществува възможността органът по назначаването едностранно да прекрати служебното правоотношение, когато то е възникнало след като назначеният държавен служител е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст (чл. 106, ал. 1, т. 6, ЗДСл)? Явно тази разпоредба недостатъчно ефективно изпълнява своето предназначение, давайки право на селективно упражняване. Ами защо тогава, примерно на заседание на МС, не се дадат указания същата да се изпълнява съвсем или по-стриктно? Между другото, и този член си остава след промяна на Закона за държавния служител, така работодателят един път може да избира кои свои служители, придобили качеството си на пенсионери, може да освободи, а освен това е задължен да го направи!? Както е казал народът: „Бързата работа – срам за майстора“.
По нататък – явно след като промяната се прави именно чрез Закона за държавния бюджет се цели някакъв финансов ефект, например – едни и същи индивиди утежняват бюджета като вземат едновременно и заплата и пенсия? Тогава защо не се даде право на същите да изберат кое от двете да получават и да се откажат (временно) от другото. Така бюджетът ще се облекчи от едни парични средства. Така е в много страни в Европа, и все такива, които са наш пример за развитие. Така е и справедливо, защото въпросните потърпевши държавни служители, когато са упражнили правото си на пенсия, законодателството им е давало право да постъпят на държавна служба. Един от принципите на правото е да не се прилагат законите със задна дата, а само и изключително занапред. Друг принцип е справедливостта – за да няма прилагане със задна дата, нека се даде това право на избор, кое от двете плащания да се получава. И защо се прилага само спрямо служителите по служебно правоотношение, защо не касае тези по трудово? И това при положение, че голяма част от служителите, назначени по Закона за МВР (над 4600), са упражнили правото си на пенсия, и вземат и заплата и пенсия, такива са и тези по Закона за отбраната и въоръжените сили, като повечето от полковниците на възраст над 50 години са и пенсионери, такива са и началника на отбраната и неговия заместник. А така не е в нито една друга страна, поне в нито една, на които искаме да подражаваме. Къде е тук справедливостта? Да не говорим пък за морал.
Познаващите историята и генезиса на правото знаят, че неговото предназначение е предимно да защитава малцинството и неговите права и интереси, защото по презумпция болшинството е силно и само може да се защитава, то има властта, избира, назначава и диктува законите. Кой защитава тогава тази група, тази особена категория държавни служители, спрямо която на практика се извършват действия, които дори и популярни сред обществото (болшинството) наподобяват действия, които могат по различни признаци съвсем алегорично и преносно да се определят като елементи на геноцид (гр.: γενο - „род, „племе“ и лат.: caedo - „убивам“ е целенасочено и систематично унищожаване, частично или пълно, на дадена национална, етническа, расова или религиозна група), който може да бъде провеждан, както явно - посредством държавни актове, така и прикрито - чрез косвена икономическа, информационна и друга политика), както и на холокост (гр. ὁλόκαυστον - ὁλόν „напълно“ и καυστον - „изгаряне“) (Речник на българския език)? Въпросът е риторичен.
Защо от ведомството на един български министър, по-известен напоследък като много беден, без собствено жилище, който е неспособен да оправи своите финанси, а е отговорен за националните такива, чрез финансов закон предлагат тази поправка? Ако ги „боли“, че бюджетът е утежнен от „едни престъпници“, които „си позволяват да получават и пенсия и заплата“, с тяхното премахване нито парите предназначени за фонд заплата ще станат по-малко, тъй като на техните места, със същите заплати ще бъдат назначени други служители, нито парите за НОИ ще станат повече, защото същите ще продължат да си получават пенсиите. Ако идеята е, че така ще се „завърнат младите от чужбина, като се създадат възможности за тяхното развитие“, заблудата е голяма – никой завършил престижен чужд университет и способен няма да дойде да получава заплата от порядъка на 700-900 лв. като младши експерт в например Държавния резерв или Държавна агенция „Електронно управление“, където освен всичко друго трябват и специфични знания и умения, които се придобиват точно във ведомства, които „произвеждат млади пенсионери“. Не се забелязват опашки от кадърни млади хора пред въпросните учреждения, които са готови да работят под напрежение за никакви пари и от един гол патриотизъм. Просто ще се намерят удобни места на голям брой некомпетентни, мързеливи, но с претенции, и неуредени до сега по ред причини преки или косвени последователи и наследници на определени партийни номенклатури и други креатури, свързани с властта, и други „калинки“. С което ще се задълбочи и без това съществуващия проблем с липсата на качествени служители, както и кадровата политика в държавната администрация.
От друга страна, къде могат да отидат да работят освободените пенсионери, на 55-60 години, но съгласно КСО все още не придобили стандартното право на пенсия и свързаните с нея пенсионни придобивки (отстъпки от цена за градски транспорт, здравеопазване, услуги и др.), които са още здрави, енергични и работоспособни, с висока квалификация, при това и специфична ценна такава, минали през всички нива на администрацията, с целия си опит, експертиза и „похарчили“ милиони държавни средства за своето развитие през дългия си професионален стаж и обучение? Ами, според думите на същия този безимотен министър, в „реалния сектор“. Кой, обаче е реалния сектор напр. за един служител в сектор „Национална сигурност“, който е работил 40 години в него? Отговорът е – в същия сектор, където може да предаде своя опит на младите, а не „отсреща“ при „заобикалящите закона“ или „на бариерата“, за шепа стотинки. И защо той не прати родителите си, вероятно на тази възраст, или други свои роднини, с изключение на кръстника си, за да му кажат, как се наемат служители на около и над 60-те години.
Да не говорим, че някъде в нормалния свят има и понятия като „признателност“, „чест“, „уважение“, „респект“. Парадоксален е фактът, че тези държавни служители, придобили и упражнили правото си на пенсия, могат да работят в държавната администрация на всяка страна-членка на ЕС (с изключение на специфични длъжности, свързани основно с държавната сигурност, които изискват само гражданство на съответната страна), но не е в своята Родина България. Последната майка ли се явява или мащеха?
Дано все пак всички тези геноцидни действия към въпросната категория държавни служители не са само едно „недоглеждане“, а да са свързани с предстоящите скоро и малко по-нататък избори, когато всички пощуряват и започват да се държат неадекватно, психопатийно и параноично.
Калин Софийски
