Европейската многомилионна честитка, хаосът по магистралите в неделния следобед, сагата с Жирардели... Това са коренно различни събития, но те идеално се вписват в една критична ситуация от Теорията на системите.
При тази ситуация Системата е станала стратегически сляпа, загубила е дори минималното ниво на ориентация в средата, изпаднала е в самовъзпроизвеждащ се хаос, попаднала е в ескалираща анархия и елементите ѝ панически се блъскат един о друг, осцилирайки между неистовото желание да се разбягат в различни посоки, спасявайки се поединично и анималистичното желание да се скупчат в едно цяло, за да повишат шансовете си за общо оцеляване.
В такава ситуация безпомощността расте, а паниката се умножава. Каквото и да се прави, каквото и да се случва, все е лошо, все е още по-лошо, все задълбочава кризата, прилича на свободно падане и не е способно да генерира трезва мисъл чрез здрав разум.
Това се случва след преминаването на повратната точка, след която се променя самият закон на съществуването. Да не навлизам в математиката, но след тази точка Законът за нормалното разпределение (Камбановидната крива) отстъпва мястото си на Закона за степенното разпределение (дългата опашка), при който вече няма пряка връзка между вероятно и възможно. Вече не е много възможно онова, което е много вероятно. Вече е напълно реално и малко вероятното да бъде много възможно. Както капката, която е преляла чашата. Както камъчето, което е обърнало колата. Както песъчинката, насипана върху купчинката, след която купчинката се срива лавинообразно, както искрата, от която пламва пожар...
Така е в Теорията на системите. Обществото е система и почти всичко от горното важи и за него. Но в социалните системи може да се опита нещо, което да спре разпадът - диагностика на уязвимостите, контрол на щетите, спасителни идеи, кризисно лидерство.
Но за да се постигне това, се изисква качествено различна стратегическа култура, качествено различни ментални ценности, качествено различно визионерство, качествено различни личности.
Негативният, антилогичен естествен отбор, много стихийно селектирал издигане по върховете на коренно противоположни политици, трудно може да предложи подобен интелектуален и управленски ресурс.
Ето защо каквото и да се случи, все е лоша новина, все е крачка в неправилната посока, все е усилване на деструктивните процеси, все е ускоряване на пропадането. Ето това е (без)крайно неприятното на свободното падане - то има жестокото свойство непрекъснато да се ускорява. Докато се сблъска с повърхността. И така отвори нов кратер в душата на България и нова дълбока рана в тялото ѝ...
Николай Слатински , фейсбук
