Петко Георгиев е един от българските журналисти, доказал неведнъж, че няма ценностна разлика между медии и гражданско общество. Започнал кариерата си на журналист в БНР като редактор на новини, продължил като водещ в програма "Хоризонт", Петко Георгиев винаги е успявал да намери начин да изрази свободно позицията си на журналист.
И от ефира на БНТ чрез публицистичното предаване "Отвъд заглавието", и през честотата на радио Витоша и след това на радио „Свободна Европа”, и чрез силата на форума „Свободно слово”, а в последно време през историите на разследващото предаване „На чисто”, по Нова телевизия. За свободата и несвободата да изразяваш позицията си, за трудния път на дългия български преход, за кратките изблици на свобода през изминалите 20 години, за потребностите на хората преди и сега, за ролята на на медиите в раздвижването на общественото съзнание разказва в интервюто си журналиста Петко Георгиев.
Интервю на Преслава Преславова
- Скоро е 20-годишнината от заветната дата 10-ти ноември 1989 г – денят, в в който за България се промени обществената, политическа и медийна ситуация. През богатия ти опит в различни медии, какво се промени през тези 20 години?
- Всичко се промени. Защо казвам всичко – промени се броят, вида и разнообразието, типовете медии. Освен няколкото съществуващи тогава държавни медии – радио и телевизия, и няколко вестника, които бяха цензурирани с много ограничена информация, появиха се частните медии, появи се интернет и се оформи ситуация, различна спрямо времето, за което говорим отпреди 20 години. Практически всичко се промени, но се роди един парадокс – преди 20 години, когато нямаше почти никакви източници на информация хората проявяваха огромен интерес и търсеха, анализираха, мислеха върху всяка от интересните новини, които се появяваха. Сега, когато има всичко, на все по-малко хора им пука. Това е парадокса в цялата работа.
- Този парадокс не е ли и донякъде резултат, че за тези 20 години думите сякаш са поизхабиха, загубиха смисъла си, хората сякаш се умориха да четат едни и същи неща, да слушат едни и същи лъжи…или е другаде причината за парадокса?
- На друго се дължи този парадокс. Днес имаме едно цяло поколение, което е израснало без обременяването на комунистическата система, за него има много повече източници на информация, винаги ги е имало. За него не би трябвало да стои като проблем това, което в момента казваш за изморените думи, еднаквите лица и т.н. Те тези думи не са ги употребявали и не ги интересува дали се едни и същи лицата. Те не проявяват абсолютно никакъв интерес особено към традиционните медии. Кога ще видиш 18-годишен човек да си купи вестник или да гледа ‘По света и у нас” или която и да било друга телевизия, или да си пусне радио, за да чуе новините? Всичко, което ги интересува е в интернет, но не новинарските сайтове, а съвсем други неща. Не мисля, че проблемът е в някаква доза разочарование. Просто средата се промени много. За мен в момента представлява голям проблем като човек, който професионално се занимава с медии това, че традиционните, пък в някаква степен и новите медии не могат да налучкат промяната на потребностите на нуждите на хората, не могат да отговорят по този начин, по който са отговаряли преди. Значи медиите са свикнали на един търсещ информацията човек, а него вече почти го няма. Има милиони източници на информация и за една медия да се наложи малко по-търсена от останалите е изкуство, което не всички го умеят просто. И това е световна тенденция.
- А теб къде те завари промяната? Къде се намираше ти на 10-ти ноември 1989-та година тогава?
- Намирах се пред телетипната машина на БТА в програма Хоризонт на БНР, където аз бях един от най-новите току-що постъпили сътрудници, дори още не бях на щат – превеждах новините от английски, това беше старта ми в професията - в БНР, в така наречената служба “Прослуш”. Аз бях току-що завършил висше образование, нямах още работа и започнах с това – превеждах новините и ги подготвях за редакторите да ги четат, защото нямаше още интернет, нямаше Асошиейтед прес, нямаше Франс прес. Имаше телекси, но през тях към БНР не течеше западна информация, течеше само БТА, всичко останало трябваше да си го събираме сами. И на 10 ноември ’89-та година, по обяд се появи тогавашния директор на радиото – Александър Владков, огледа се и като видя, че съм най-младият от присъстващите, ме хвана и каза: “Заставаш на пост пред машината на БТА и чакаш да дойде важна информация”. И тъй да се каже аз бях първият, който видя информацията, че другарят Тодор Живков е освободен от поста си с много благодарности.
- Каква беше първата ти реакция като видя тази информация – зарадва ли се, учуди ли се, какво направи?
- Казах си: "О, най-сетне нещо започна да става и тук. След това започнаха сериозни спорове, на които аз бях само свидетел, не бях в позицията да мога да участвам в тяхното решаване – как да бъде прочетена тази информация. Водещият на новините, които свършват в 5 часа – Чавдар Стефанов настояваше да прекъсне редовната програма на радиото и да прочете новината, а водещият на следващия новинарски пояс – Величко Конакчиев казваше: Не, нищо няма да прекъсваме, ще си я прочетем като начало на редовната емисия. Но според мен и единият, и другият се блазнеха да бъдат първият човек, който ще я прочете. На много хора тогава въобще не им беше ясно какво точно става и дали тази промяна с Тодор Живков и Петър Младенов няма наистина да е само толкова. Понеже действието се развива през 1989-та година, ние бяхме виждали вече поредна смяна на генерални секретари в Москва, която не беше довела до промяна на системата. И много хора се опасяваха, че смяната на Тодор Живков с Петър Младенов ще е нещо подобно на смяната на Леонид Брежнев с Черненко или там с някой от другите. Тоест сменя се генералният секретар, но това може да не доведе до големи промени. И затова те решиха да не играят рисково, да не правят от това кой знае колко голяма новина, макар че от това по-голяма новина за 30 години в България не беше идвала. В крайна сметка, решиха да прочетат новината в нормалния час. Така че за мен 10-ти ноември се оказа един много емоционален ден, който продължи по следния начин – като ми свърши новинарската смяна, имах с приятелката си и бъдеща съпруга среща. И си спомням, че се бяхме разбрали да ходим в Будапеща, тогавашния унгарски ресторант. Като влезнахме вътре, сервитьорите се бяха скупчили около едно радио на входа на ресторанта и слушаха без да могат да повярват на ушите си. Сервитьорите от онези комунистически времена нямат нищо общо със сегашните – те бяха едни мъже на средна възраст, отвратително мързеливи и нахални, и гледащи лошо – та тези хора се бяха скупчили около радиото, за да слушат какво се случва. Но накрая на вечерята, която беше посветена като разговори само на тази тема, единият от тези сервитьори дойде и ни почерпи по един коняк по случай свалянето на другаря Тодор Живков. Не повярвах на очите си - това кораво, сервитьорско сърце, което е свикнало да събира бакшишите да мине да почерпи от свое име по един коняк, направо не беше за вярване.
- От твоя разказ до тук разбирам, че с тази промяна хората са се заредили с позитивна енергия и нови очаквания. Но на практика, тази промяна не оправда надеждите на хората за по-добър живот, а ги вкара в един ужасно дълъг преход с много негативизъм в него. Защо се получи така?
- Имаше няколко поредни събития и фактори, които доведоха до този резултат. Първо на 10-ти ноември се зарадваха всички – и комунистите, и анти-комунистите, защото Тодор Живков им беше писнал на всички, дори и на твърдолинейните комунисти. Тодор Живков им беше писнал, беше смешен и вицовете бяха само за него. Няколко месеца по-късно, по времето на кръглата маса, се видя, че българите са се радвали на новината за падането на Тодор Живков по съвсем различни причини. Едните са се радвали и са смятали, че това е началото на края на комунизма, другите са се радвали и са смятали, че това е началото на реформирането на комунизма. Няколко месеца по-късно се разбра, че въпроса не е в това дали да реформираме комунизма или не, а направо да го махаме. В този момент ентусиазмът от 10-ти ноември се изпари и се получи ясното разделение на комунисти и антикомунисти. Така че поне половината от българското население загуби много бързо първоначалния ентусиазъм, като видя, че не става дума за реформация на социалистическата система, а става дума за нейния край. Втори, още по-сериозен фактор беше, че поради две причини, свързани най-вече с дълбоката обвързаност на българската държава с БКП и с Москва, поради голяма част от нагласите на българското население, които бяха свързани с една подкрепа на Русия, с една вяра в социализма, проблемите на прехода, които трябваше да бъдат решени в първите 1-2 години у нас се проточиха 7-8 години. Реално българите разбраха, че тази работа с реформирането на социализма няма да я бъде чак когато падна Виденов. От 89-та до 96-97 година голяма част от българите живееха все още с някаква илюзия, че е възможно да има някакво връщане към времената, в които по някакви начини държавата е успяла да се грижи някой да плаща сметките, да има социална сигурност, да има безплатно здравеопазване и въобще всичко да е безплатно. Много години, голяма част от българите си мислеха, че все от някъде ще се появят едни пари, които да плащат сметките. Нека не забравяме каква е демографията на България – говорим за едно изключително възрастно население, което дори да разбира, че няма от къде да дойдат парите за пенсии, за парно и за всичко останало, все пак продължава да се надява, че от някъде ще продължат да идват. И продължаваха да си гласуват за единствената партия, която им обещаваше, че ще запази тези дадености. И това е фазата, която отне на България 7-8 години – задачи на прехода, които трябваше да бъдат решени 90-та – 92-ра у нас се решиха 97-98-ма. Имаше едни 7-8 години между тези събития, в които всичко негативно, което се случваше в България, беше приписано на демокрацията, абсолютно несправедливо. Включително Лукановата зима беше приписана на демокрацията. БКП имаше абсолютно мнозинство в парламента, имаше свой президент, всичките кметове бяха на БКП, цялата пропагандна машина беше на БКП и тъкмо затова те успяха да припишат икономическия крах на комунизма като заслуга на опозицията. И затова се получиха много разминавания между възприятията на хората и реалностите. Разочарованието дойде на много фази – първо бяха разочаровани тези, които разбраха, че под въпрос е падането на комунизма, а не само на Тодор Живков; след това разочаровани бяха тези, които се надяваха, че демокрацията с някаква магическа сила ще им донесе просперитет веднага без много, много да се напъват и накрая разочаровани бяха и тези, които разбраха, че тази работа със зрелия социализъм няма да я бъде и със социално-ориентираната държава, в която много малко се работи, много се краде и накрая се получават едни големи пенсии и безплатни социални услуги няма да я бъде. За съжаление за България този преход отне към 8 години. Това е заложено в историята на България, в годините след Втората световна война, за разлика от всички чехи, поляци, германци и т.н. ние не бяхме преживяли своята ’56, ’68 година, своята Пражка пролет, Унгарска революция и т.н. Аз съм учил в Прага и там беше очевидно, че хората просто чакат съветските войски да си тръгнат един ден и знаят веднага какво да направят със своята държава. Докато при нас първо падна комунизмът, после взеха хората да умуват – Сега, какво ще правим?
- Не съзираш ли донякъде и вината за заблудата на българите за случките по време на прехода и в българските медии? Все пак тези медии са съзнавали, че едно се казва, а друго се прави - защо не го казаха на хората, защо не им казаха: Не гласувайте за тези хора, те ви лъжат, трябва да изберете други?
- Имаше такива опити, но нека си припомним как свършиха. 1993-та година с разтурването на Ефир 2; 1996 г с разтурването на Хоризонт; 2000-та година, отново с разтурването на Хоризонт. В мига, в който големите медии излязат малко извън праволинейната спрямо съответното управление позиция просто това им се случва. Нека си зададем въпроса защо първата сериозна частна телевизия се появи чак 1998-ма година. Защото хората, които са били на власт през това време, а те са били основно БСП в разни конфигурации, кога в мнозинство, кога в някаква коалиция, бяха напълно наясно, че дори в София да излезе един напълно опозиционен вестник, който има 50 000 или 100 000 тираж, това по никакъв начин не влияе на 4-те милиона гласоподаватели в страната. То беше действително парадоксална ситуация - в България няма частна телевизия до 98-ма г. Има една частна телевизия, но София си гласува в синьо така или иначе. Имаше си съвършено ясна политика, която се провеждаше неотклонно, в провинцията до голяма част от хората независими медии да не достигат. Лицензите за частно радио в България бяха ограничени на ( аз бях сред хората, които пуснаха едно от първите частни радиа в България – радио “Витоша”, което беше радиостанция на VOA Europe) и дълго време частното радио беше ограничено на максимална мощност за излъчване в София – 1000 вата, а максимална мощност за излъчване в страната 500 вата. 500 вата в Америка е мощността, която се дава на драйв ин кината. Години наред частно радио извън територията на София нямаше. Да не забравяме годините, в които имаше целенасочена медийна политика за ограничаване на достъпа на независима информация извън големите градове до времето на Жан Виденов.
- И какво се промени след Жан Виденов? Кога имаше по-голяма свобода на словото – преди 10-ти, преди Виденов, след него или сега?
- Имаше кратки изблици на свобода между края на 89-та и 90-та година, в прехода около първите избори, когато колкото и да е парадоксално и в БНР, и в БНТ имаше реално зони и то много широки зони, в които имаше пълна свобода на словото. Мисля, че тогава радиото и телевизията изиграха изключително ключова роля в раздвижването на главите на хората. По време на кръглата маса и около първите избори след 10-ти хората ходеха по улиците с транзистори, залепени на ухото. Защото програма Хоризонт беше много по-свободна от програма Христо Ботев. И то не защото имаше някаква цензура, а защото така се стекоха обстоятелствата. В Хоризонт имаше едно ядро от 10-15 души, които веднага разкъсаха информационната пелена, наложена отпреди това. Същото нещо се получи и с Националната телевизия – такива феномени като Екип 2, разбира се, че това бяха свободни години, но тези свободни години свършиха много бързо, реално приключиха с уволнението на Нери Терзиева от Екип 2 и настана нова епоха на много тежка манипулация в медиите, която продължи до падането на Виденов. Разбира се, това беше втори период, който не може да бъде сравнен с комунистическия, защото през този период беше разрешено да съществуват опозиционни и свободни медии. “Свободна Европа” имаше кореспондентско бюро, че даже и честота в София. Излизаха опозиционни вестници, независими вестници, но средата беше доминирана от държавните, национални медии, които бяха под контрол. Вторият момент на свобода беше около падането на Виденов. Тогава, освен икономическата криза, много силен фактор за осъзнаването на хората за това какво става бяха глупостите, които правителството направи около програма Хоризонт. Уволнението на колегите от Хоризонт и създаването на “Свободно слово” събраха пред националното радио протест, който беше изпълнил бул. Драган Цанков от стадиона до края на Биологическия факултет, за да подкрепи уволнените журналисти. Тоест имаше огромна, натрупана, гражданска енергия в подкрепа на словото, което означава, че преди това е имало цензура. А днес не знам кого трябва да уволнят, за да тръгне някой да протестира. След това имаше един период на свобода около протестите около Виденов, новите избори, създаването на правителството на Иван Костов, първите 1-2 години бяха нов период на сериозна свобода на развитие на медиите, тогава се появи първата национална частна телевизия. За съжаление към края на този мандат пак се случиха неприятни неща. Това е последния по-мрачен период, в който имаше опит за репресия от страна на медиите, от края на управлението на Костов до сега никой не си е позволявал подобен тип неща. От тогава насам имаме номинална свобода в медиите. В момента проблемите са от съвсем друг характер – има твърде видими корпоративни въздействия върху информационната политика на медиите, не толкова политически, колкото корпоративни. Но това, колкото и радикално да го гледаме, не е цензура. Защото имаме плурализъм, достатъчно много телевизии, достатъчно много радиа и вестници, достатъчно много новинарски сайтове. Не сме в позиция, в която, ако едно много важно събитие се случи, то да бъде покрито. Добър пример е историята, в която се опитваха да покрият досието на Първанов, но не стана. Просто, защото не можеш да спреш такава новина, какъвто и контрол да имаш.
- По-добре ли е според теб да има влияние на корпоративни групи върху медиите, все пак някои от тези корпоративни групи обслужват властта?
- Мисля, че е чисто манипулативно да се сравнява типа цензура и не-свобода, които имаше по времето на комунизма, по времето на Виденов дори със ситуацията, която имаме в момента. Няма тотално свободни медии никъде по света. Българските не се различават радикално от това, което е в ЕС, САЩ или Канада. Има различни модели - някъде са развити по-добре обществените медии, другаде – корпоративните. Навсякъде има корпоративно въздействие, навсякъде има политическо въздействие. При нас проблема не е, че го има, а че то идва от групи, които са свързани с организирана престъпност, сенчестия бизнес и т.н, но това не е проблем на медиите. С изчистването на тези неща, което се надявам да върви, лека-полека и това въздействие върху медиите ще изчезне. Проблемът в момента е, че в тази огромна среда липсва съдържание. Преди проблемът на медиите беше, че нямаше свобода. Сега просто няма кой да го направи, което също постепенно ще се оправи. България е относително малък пазар, не отиват достатъчно пари в собствена продукция и затова изпада интереса. И това е тенденция, която не е уникална за България. Изобилието от информационни канали въобще не може да компенсира липсата на интересното съдържание, даже това изобилие прави трудно за потребителя той да стигне до него. Остава много важната роля на медиите те да търсят, да категоризират и да предоставят на потребителя облекчен достъп до основните новини, които го интересуват. Много малко са хората, активно търсещи информация.
- Работил си в много медии – къде се чувстваше най-свободен да кажеш на хората това, което искаш?
- Ами човек, когато иска да каже нещо, намира и къде да го направи. Винаги съм чувствал свободен. Защото не е имало момент през всичките тези 20 години, в които да не намеря начина да се изразя и медиа, чрез която да го направя. В най-запушените години на Виденов това беше свободна Европа, по-рано беше БНТ, преди това БНР, след това през “Свободно слово”, през предаванията, които сме реализирали. Не е имало период, в който да не мога да реализирам желанието си да коментирам или да участвам като активен журналист в създаването на някакъв журналистически продукт. Сменяли са се каналите, сменяли са се предаванията и сигурно тепърва ще се сменят, но само позитивни неща съм получил през цялото това време. Може би съм гледал една степен по–прагматично от моите колеги. За мен винаги е било важно продуктът да стигне до аудиторията. През какви канали е ставало това не е било важно.
- Изпитваш ли някаква носталгия по времето преди 10-ти ноември, по годините след това?
- Категорично не изпитвам носталгия. Единственото нещо, което не ми харесва е свързано с това, но то не е носталгия, че обществото се фрагментира страшно. И е все по-трудно човек да намери усещане за общност извън някакъв много тесен кръг от хора, с които общува. Ако мога да кажа, че изпитвам такава носталгия, то не е носталгия по времената, не е носталгия по средата, не е носталгия по някакви медии. А е съжаление, че медията, която по принцип е колективен спорт, дори в нея е трудно да се състави отбор и колектив. Хората се прекалено фрагментирани, всичките ни общности са фрагментирани днес.
