Вместо да се борим за свободата си, ние се борихме за независимостта си. Една държава може да бъде призната за независима дори от 150 страни в света, но пак да не бъде свободна, казва авторът на романа- бестселър „Бесарабия, моя любов!”
Уважаеми Николае Дабижа, досега ви познавахме като поет и публицист. Кое ви доведе до бреговете на прозата? Тази книга ли е вашия дебют в жанра на романа?
Бесарабия, моя любов!” / оригиналното заглавие на книгата е „Тема за домашно”, но преводачът избра първото заглавие – бел. ред. / е моя първи роман след около 80 книги с поезия, публицистика, есеистика, литературна история и учебници. Много често си мисля, че не аз написах тази книга, а че тя ме написа, че не аз избрах героите в тази история, и че не аз съм автор на техните истории. Убедих се в това, когато в един момент те престанаха да ме слушат и всеки тръгна по своя път, който повече не можеше да бъде определян от автора. Всъщност тук имаме един класически случай, когато героите разказват, а авторът просто ги записва.
Това е един роман за любовта и смъртта. Моите герои са двама влюбени, поставени в екстремни условия. Чувството им / едно, разделено на две/ се развива на фона на сталинските разселения на народите из СССР, започнали през 1940 година в Бесарабия, днес Република Молдова. Книгата е почит е възхвала към онези поколения на интелектуалци, народни мъченици, а също и към любовта и човешката солидарност, и на първо място към жените. Авторът потвърждава /без да го афишира!/ убеждението си, че: и мъжът може да обича силно, както и жената, но само жената може да се жертва в името на любовта.
Всички, които обичат ще се разпознаят в този роман.
Тази книга, казах го неведнъж, е за вас, влюбените от всички възрасти и всички времена!
В предговора си съобщавате как тази идея ви е „намерила”. Какво бихте добавили още в този план?
Добрите романи се пишат в зрелите години. Сигурно нямаше никога да напиша тази книга, ако не преживях този нещастен инцидент през лятото на 2007, когато паднах в една пропаст близо до манастира Ципова край реката Днестър. Тогава, в този момент между живота и смъртта, ми се появи като някакво видение, като някакъв филм, тази книга и това продължи само няколко секунди. Спаси ме едно старо и доста разклонено черничево дърво, което смекчи удара при падането ми.
В тези мигове на силна физическа болка, моят приятел Йоан Маринеску, журналист от Плоещ, чул какво си казали двама монаси от манастира, които дойдоха да ми помогнат:
- Падна от цели девет метра от камък върху камък. Как остана жив?
- Паднал върху една черница...
И тогава единият монах попитал удивен:
- Откъде се е взела тази черница, след като вчера я нямаше.
Може би моят приятел, журналистът, а също и монасите, преувеличаваха, но аз съм убеден, че Господ винаги е готов да ти помогне при трудни обстоятелства, да ти изпрати крило, за да те спаси.
Да, Онзи Горе тогава ми прати крило, за да ме спаси. И така се появи и тази книга, която дълго преди този тъжен случай, исках да прочета...
Как пишете бързо или по- бавно?
Този роман просто се написа сам. Първо в ума ми. След три месеца боледуване и лечение, вече знаех съдържанието му наизуст. Като се върнах у дома, просто започнах да записвам по памет по една глава на ден. Стана бързо. Имах чувството, че писалката лети по белия лист без да ме слуша. Сама. За седемдесет и три дни написах всичките седемдесет и три глави на романа.
Пишех, обаче без изобщо да следвам реда и хронологията. Започнах с една глава от средата, тази с прочутия отец Йоан Флоренски, след което написах една от началото, после една от края...Имах и един такъв момент: записах една глава, забравих я някъде, после когато събрах книгата, не я открих и взех та я написах още веднъж, отново! И след няколко седмица открих първия вариант, който бях затрупал по сноп вестници и с удивление установих, че двата текста бяха напълно еднакво, че се повтаряха дума по дума, разликата беше само в няколко запетайки и две или три сходни думи.
След това започнах редактирането, реших да избегна на първо място поезията, защото прозата си има други закони и изразни средства и поезията би накърнила динамизма на повествованието. Исках да не правя литература от тази книга, защото литературата е нещо, което все пак е по- далече от живота.
Когато поставих финалната точка, изпитах страх да прочета книгата. Оставих я настрани. Беше като текст без автор. Нямах чувството, че е моя, че ми принадлежи, я беше повече на героите в нея.
Едва след половина година я отворих за нов прочит и пак преживях същите силни чувства. Дадох я на издателя Даниел Корбу от Румъния, който я прочете веднага и ми изпрати бележка, разбира се, пресилена: „ Книга за Нобеловата награда”. И едва тогава се осмелих да сложа името си на заглавната страница.
Вярвам, че сте се вдъхновили от великия поет Михай Еминеску, геният на румънската литература, по- конкретно от неговата забележителна проза...
Да, разбира се, портретът на Еминеску беше свален от една класна стая от войниците от Съветската армия на 28 юни 1940 / датата на поробването на румънската провинция Бесарабия от руснаците – бел. р. / и заменен с портрета на диктатора Сталин, който – на другия ден- учениците смъкват, за да върнат на мястото образа на любимия им поет. И това е символ, но понякога някои символи стават израз на диаметрално противоположни категории.
Ние, в Молдова пратихме прескъпо на руснаците правото да имаме своя Еминеску. През трийсетте години в Транснистрия неговите книги бяха арестувани заедно с читателите им.
След 1940, в Ивдел, съветски концлагер в Сибир някои от лагерниците са пеели песни по стихове на Еминеску преди да бъдат разстрелвани от руснаците. Това ми го разказа един о оцелелите, завърнал се след години в Молдова.
Михай Еминеску, както и Христо Ботев за вас, българите, си остава Националия Поет за всички, които говорят румънски език. За нас той е повече от поет, той е духовен знак, ориентир в един много тежък период от нашата история, който ни помогна да оцелеем и да съхраним езика си.
Все пак, тази книга каква е? Фикция, чиста художествена измислица, или в нея има и реални моменти?
Мисля, че досега имам над сто представяния на книгата в различни населени места, а също и в училища на Румъния и Република Молдова. Много от оцелелите от руският ГУЛАГ се разпознават в нея: „ Тази книга е за мен!”, „Всичко това се случи точно така, както сте написали своя роман !”, ми казаха веднъж. В село Мирославещи, окръг Яш, един възрастен мъж, Стефан Хогаш, ми каза, че лично е познавам коменданта на концлагера Кудрявцев. „ Как така?”, попитах го аз. „ Та този мой герой е чиста измислица. Всички имена в романа са измислени. А Кудрявцев беше първото руското име, които написа перото ми.
Този човек, бивш войник от Румънската армия, пленник на Съветската армия от 1944, е лежал в концлагера във Воркута, към Северния полюс, където комендантът се е казвал Кудрявцев. И Старецът ми го описа, като се оказа, че той прилича досущ на героя от книгата.
Действието в романа обаче се развива в Колима, близо до Тихия океан. Но тук парадоксът е друг: в лагера във Воркута, с началник Кудрявцев, са били затворени и двамата мои чичовци, архимандритът Серафим Дабижа и отец Никодим Ону. Но те никога не ми бяха споменавали това име.
Моето заключение по този повод е следното: човек наследява не само физическите черти, черти от характерите на своите родители и предци, както и предразположения на съдбата, но се ражда и с наследена памет, която спи в един от ъглите на Подсъзнателното и може някой ден да излезе наяве, а може това да не се случи никога.
Тази книга, ако мога да се изразя и по друг начин, е фикция, художествена измислица, построена върху реални факти и събития.
А посетихте ли Сибир и местата, за които става дума в романа?
Не, не посетих Сибир, но от дете го нося в себе си. По една случайност не съм се родил там. Майка ми не е била включена в списък за депортиране в Сибир, само защото е била омъжена за военноинвалид от Съветската армия. А Сибир видях и в очите на моите роднини, селяни и свещеници, депортирани в концлагерите на този континент на студа и страха.
Прочетох и доста книги за Сибир, за затворите и лагерите, разговарях с много хора от оцелелите, които се завърнаха от този леден ад.
Посветихте книгата си на интелектуалците от Бесарабия. Защо?
В историята на Британия се казва, че около хилядната година един британски крал поискал да изтрие от лицето на земята народа на Уелс. Но някои мъдреци го посъветвали: „ Защо ти трябва да избиваш целия народ? Отрежи главите на учителите им, и народът скоро ще изчезне”. Може би този крал е постъпил точно така. Скоро в Уелс вече престанали да говорят за своята история и култура. Защото заедно с учителите, книжовниците и интелектуалците бързо изчезва и народът.
Така се процедираше дълго време и с нашите народи. Тези, които влязоха да ни „освобождават” в автоматите, насочени към нас, първо започнах лов на интелектуалците, на учителите, писателите, журналистите, свещениците... Те знаеха много добре, че именно по този начин ще обезглавят един народ, ще могат да го мачкат и моделират като парче пластелин. И истинско чудо е, че част от нашите интелектуалци, съвестта на народа, оцеля и устоя, и даде кураж на народа ни да продължи да живее.
Да, съдбата на Бесарабия, подобно на съдбата на нашата Македония, беше нещастна. Историята й е драматична, дори трагична. Вярвате ли, че Република Молдова ще се обедини с Република Румъния и защо това не се случи веднага след излизането й от омразната руско- съветска империя?
За Румъния и за Република Молдова може да се каже, онова което каза Оскар Уайлд за Англия и САЩ. Това са две страни, разделени от общия си език.
През 1989 бях депутат в последния съветски Парламент. Тогава се обяви, че пактът Молотов- Ребентроп е вече невалиден и повярвах като всички, че ще се върнем в границите от 1939. Но не ни е било писано. Бесарабия е изконна част от Румъния...
…такава изконна част от Българи е нашата Македония, но...
...И Бесарабия бе направо погълната от СССР. Нашата грешка, на интелектуалците и на политиците през 1989 – 1991 беше, че поискахме да се върнем в Родината- майка, от която бяхме насилствено откъснати, като направим това не наведнъж, а на части, с отделни стъпки. Първо да върнем латинската си азбука и езика, второ да възстановим националните символи, да уточним общата история на всички румънци. Като се заблуждавахме, че после тези неща няма да могат да се изяснят добре.
И много, много сгрешихме!
Другата ни голяма грешка беше, че вместо да се борим за свободата си, ние се борихме за независимостта си. Една държава може да бъде призната за независима дори от 150 страни в света, но пак да не бъде свободна.
Това е случаят с Република Молдова. За нас сега е много важно присъединяването към ЕС, което ще означава практически връщането ни У ДОМА, в Европа, към ценностите на европейските народи.
На колко езика е преведена вече вашата книга? И колко издания има досега.
На румънски романът има досега пет издания с общ тираж 32 000 екземпляра. Според едно проучване на библиотекари това е най- търсената и четената книга през последните десет години, като само през 2010 е била заемана 100 000 пъти от библиотеките на Молдова. Романът вече излезе в престижното издателство „ Общество на писателите” в Париж в превод на Мари Августин Ханку и Константин Фрозен. На корицата издателите са написали, че това е: „ една от най- възвишените любовни истории”. Книгата е преведена вече в Германия, Италия, Англия, Русия, Испания, САЩ, Франция и Китай.
Вярвате ли, че този прекрасен роман, който сте написали, може да се екранизира?
Аз съм убеден, че ще се получи един вълнуващ, силен филм...
Аз не написах тази книга, аз просто я записах. Да, записах това, което ми показа екранът на Въображението. Затова много читатели ме упрекнаха, че не оставих главната героиня, Мария, да живее. Казах им: да можех да я оставя да жива, но тогава щях да ви излъжа.
Да, мнозина читатели забелязаха, че това е един готов сценарии за киното. Досега прочетох няколко предложения. Серджо Продан, председателят на кинодейците в Молдова, се ентусиазира много от идеята, но уточни, че за да стане филм, ще са нужни няколко милиона евро, които Кишиневската киностудия, за съжаление сега няма.
Творите не само като голям, роден поет, но и като музикант. Сигурно музиката ви вдъхновява?
Много пъти музиката е в основата на моето творчество. Тя ме вдъхновява, подготвя за моето писане.
Имах период, в който съчинявах стиховете си, рецитирайки ги.
Сега, макар да пиша различно, чувам звуците, които за мен са много важни, сонорността на думите, на гласните и съгласните звуци, връзката между тях, която съществува при създаването на една книга или един текст.
Книгата ви бе посрещната от читателите с огромен интерес и топлота, като голямо събитие в румънската литература. Прочетох доста отзиви само със суперлативи. Предполагам, че и следващата ви книга ще бъде на същото високо ниво.
За романа се появиха над 200 рецензии в Румъния, Молдова, а също и в Канада, Сърбия, Италия, Щатите. Появи се дори отделна книга, в която са събрани всички рецензии и отзиви за романа досега.
Много читатели искат да напиша продължение на романа. Някои дори ми подсказват разни идеи. Един литературен критик от Галац ми изпрати дълъг списък с конкретни предложения!
По молба на читатели издадох междувременно сборник с разкази „Не се влюбвайте през пролетта”, книга която беше бестселър у нас през 2014, получи наградата на Съюза на библиотекарите, излезе в голям тираж – 10 хиляди. Това са онирични, философски, езотерични разкази.
На българските читатели пожелавам здраве и вдъхновение!
Интервю на преводача Огнян Стамболиев
Русе – Кишинеу,
