Един човек от ФРГ отчаяно се стреми да прекрачи Желязната завеса на изток. И успява - 2 месеца преди да падне Стената.
Ана Кочева
„Последният комунист”, „последният нормален човек”, единственият западняк, избягал на Изток”, „левият по душа и тяло поет” ‒ това са все определения, които характеризират Роналд М. Шерникау, човекът, който с цялото си сърце се стреми към ГДР ‒ единствената обетована за него земя. И успява да се пресели там ... броени дни, преди да падне Стената.
Историята му е достойна за роман, впрочем тя е и описана от Матиас Фрингс, който го е познавал лично в книгата „Последният комунист. Мечтаният живот на Роналд М. Шерникау”. Животът му започва тъкмо на Изток, в работническия град Магдебург, където той е роден през 1960 г. Майка му Елен, медицинска сестра и „другарка” от КП, го отглежда и възпитава сама до шестгодишната му възраст. Тогава двамата напускат ГДР в багажника на автомобил, само за да може Елен да се събере с бащата на Роналд, който имал нужда от баща. Въпросният татко е избягал доста преди това, защото имал нечисти сделки и го грозял затвор. В годините, в които бягствата на Запад не винаги са успешни, това се оказва безпроблемно.
Проблемите идват след него. Във ФРГ бащата ги посреща, отварят бутилка шампанско ... и им съобщава, че е женен и има две деца. Елен се стъписва и когато отново е в състояние да разсъждава трезво, си дава сметка, че не е никак безопасно да се върне обратно.
Остава в градчето Лерте до Хамбург заедно със сина си, но и двамата са там преди всичко телом. Четат източната преса, гледат телевизията на ГДР, Роналд израства с Манфред Круг и сериите с него, както и с осенилото го малко по‒късно усещане за себе си като за човек, който се разбира прекалено добре с момичетата. Най‒вече поради факта, че те не са му интересни по начина, по който го интригуват мъжете. Едва 17‒годишен той вече е написал и първата си книга ‒ „новелаза малкия град”. Заглавието е с малки букви, Роналд пише само с такива, игнорирайки немският правопис, при който всички съществителни се изписват с начална главна буква. Това е историята на един гимназист, който се влюбва в свой съученик. Училището и малкият град се сдобиват със своя скандал; литературният небосклон с нова звезда.
Веднага след матурата и успеха на книгата през 1980 г. Шерникау напуска омръзналата му до болка и еднообразна Долносаксонска провинция.
Роналд Шерникау
Следва, повече проформа, германистика в Свободния Университет в Западен Берлин и гледа на себе си като на писател, който иска и трябва да живее от професията си. Пише като побъркан статии, писма, стихове, приказки, части от романи. Малко от това вижда бял свят и въпреки склонността на Роналд към икономичност, приходите му не стигат, за да живее сносно. Творчески предизвиканата му депресия се подсилва и от кризата, която получава в резултат на СПИН‒а в средата на 80‒те години. Въпреки това продължава да пропагандира принципа „чукай се нататък”, при това без презерватив.
През 1986 г. обаче дългогодишната му мечта е изпълнена. Все още това не е лелеяното завръщане и заселване в ГДР обратно, но е път в тази посока ‒ като първи и единствен гражданин на ФРГ той получава възможност да учи в Института по литература в Лайпциг, където се изучават не само тънкостите по издаването на белетристика, но и философия и политическа икономия.
След приключването на следването, през 1989 г. той отново трябва да се върне, макар и с нежелание, в Западен Берлин. Изпитната му работа от Лайпциг излиза същата година в Хамбургско издателство. Едва през тази година, 2009, обаче в бр. 10 на списание „Шпигел” се отбелязва, че тази книга Шерникау е успял да направи прецизно и съвършено ясно описание на последните ГДР‒години, каквото дълго време не се е отдавало на никого.
И тъкмо през 1989 г. най‒сетне преместването му в ГДР се случва. Писателят от 1 септември става гражданин на ГДР, тържествено демонстрира новия си паспорт пред камерите, получава жилище в Берлин‒Хелерсдорф (един от столичните квартали) и платен пост в издателство Хеншел. Няма паспорт за пътуване, няма и телефон. Всичко това го доближава до средностатистическото източногерманско битие, но точно тогава, когато най‒сетне Шерникау е постигнал всичко, за което мечтае, то се събаря за една нощ заедно с Берлинската стена. И той се озовава пак там, откъдето е избягал с толкова усилия. Срива се и културната утопия на писателя, който изразява своето разочарование в качеството си на нов член на източногерманския писателски конгрес на 1 март 1990 г. Тогава предупреждава: „Който иска пъстротата на Запада, ще получи неговата безнадеждност!”
Опашка пред магазин в ГДР
Без паника той реагира единствено на „личната” си съдба. Междувременно вече е ясно, че страда от СПИН и не му остава дълъг живот. Когато може, работи върху последната си книга. Това е роман, върху който се труди в продължение на цяла декада от иначе краткия си живот. Нарича се „легенда”, отново с малка буква. Успява да постави финалната й точка само три седмици, преди Смъртта да постави точката на неговия жизнен път. Не я вижда публикувана, но това се случва, макар и не лесно. Негови почитатели финансират изданието, сред тях е и австрийската писателка, нобелистката от 2004 г. Елфриде Йелинек.
И днес този странен, лявоориентиран (във всички смисли на това понятие) творец остава една от емблемите на комунизма в ГДР. Действително той прокламира, че е комунист, дори добавя фриволно: „Комунизмът е секси!”, но на практика не успява да го изживее във всичките му превъплъщения. Тогава може би щеше да преосмисли пристрастията си...
