В България възниква нова формация, която условно можем да наречем ”Прокуратура”. Нейната политика е толкова проправителствена, че става опасно човек да мине в опозиция. Но то май и по времето на Бай Ганьо е било така. Това пише в коментар за ”Дойче веле” политологът Даниел Смилов. В него той казва:
През последните месеци ставаме свидетели на възникването на нова политическа формация. Условно можем да я наречем “Прокуратура”, тъй като нейните лидери персонално съвпадат с висшите ръководители на прокуратурата. Разбира се, поради формални рестрикции тази политическа формация не може да бъде регистрирана като партия, но де факто изпълнява именно функции, присъщи на партиите.
Според българската юридическа доктрина, прокуратурата нe бива да формира политика, а трябва да констатира и преследва отклонения от закона - каквито и да са те. Отделен въпрос е дали това е реалистична доктрина - в много държави на прокурорските органи им е вменено да упражняват дискреция (свобода на действие и преценка) и да насочват дейността си към обществено най-значимите престъпления. Обикновено обаче правенето на (наказателна) политика е обвързано и с политическа отговорност. Там, където на прокурорски органи е разрешена свобода на преценка, те са отговорни за действията си пред демократично избрани органи.
В България прокуратурата е формално напълно независима от политически контрол и отговорност, което само по себе си не е лошо. За да е защитима тази независимост обаче, обвинението не бивада се ангажира с правенето на политика, а трябва експертно и неутрално да следи за нарушения на закона.
Фактите
С възникването на политическата формация “Прокуратура” този конституционен принцип е поставен под въпрос. От една страна имаме формална независимост на държавното обвинение, а от друга - все по-често политиканстване на неговите ръководители. “Политиканстване” е силна дума, но тя е напълно адекватна за описание на следната фактическа обстановка:
- Зачестяват пространните интервюта и изяви в медиите на ръководители на прокуратурата, и то в “политическата” секция на журналистиката;
- Времето за тези изяви в телевизиите е сходно с това, което се отделя за министър-председател и президент;
- Въпросните изяви се реализират обикновено в кабинета на съответния магистрат, за да се подчертае особената значимост на фигурата. Внушението е, че тя е сравнима с тази на президента и на министър-председателя;
- Нито един друг представител на съдебната власт - било то от ВСС, ВКС или ВАС - не се наслаждава на подобен медиен интерес и комфорт, макар че от конституционна гледна точка тежестта им не е по-малка;
- Тази медийна активност тече на фона на показни акции с излишни от процесуална гледна точка фойерверки като броене на пари на улицата, жени в белезници и букаи, обвиняеми в клетки за канибали, репортажи от гардероби и т.н.;
- Като цяло активността на прокуратурата може да разчита на систематична медийна подкрепа от страна на проправителствената преса и е критикувана само от опозиционни медии;
- Представители на прокуратурата нападат в свои изявления тези опозиционни медии, като твърдят, че критиците на прокуратурата са вероятни престъпници. И съответно се предполага, че те ще бъдат разследвани;
- В медийното пространство съзнателно се пускат сензационни, но маловажни от наказателна гледна точка “разкрития” като това за мобилния телефон на Банев в кутия от сок и плановете му за евразийска партия. Все едно в парламента няма поне две евразийски партии („Атака" и „Воля"), като и двете участват в управлението - едната формално, а другата на повикване.
Политиканстването може да е дразнещо, може да изглежда и като проява на лош вкус, но едва ли е най-големият проблем. От действията на политическа формация “Прокуратура” става видно, че тя твърдо смята да се “коалира” с управляващото ядро от ГЕРБ и ДПС. По принцип антикорупционните звена са направени да действат и срещу управляващите.Успешни примери като операция “Чисти ръце” в Италия показват точно това.
В България обаче наказателната политика на обвинението е насочена почти изцяло към неуправляващи, към опозицията и особено към онази нейна част, която е с проевропейска насоченост. Вярно е, че Марешки, Банев, Бенчо Бенчев също се оказаха на прицел, но общият принцип си остава валиден: хора, които са извън управленското ядро.
Резултатът
България е страна на парадоксите, защо тогава да няма още един: всички говорят за корупция по т.нар. високи етажи, но партия “Прокуратура” очевидно не смее да вдигне поглед към тях. Предпочита да се вихри в мазето и в партера на властта.
За някои тази политика със сигурност е много удобна. За тези например, които искат в аферата „КТБ" виновен да излезе само и единствено Цветан Василев. Сякаш не беше внимателно отглеждан и пазен, а след това изгонен в странство от другарите си по върховете на държавата - правителства, регулатори, служби, партии и т.н. Удобна и за тези, които с вериги от подставени лица прибират лъвския пай от държавните поръчки и контролират голяма част от българската икономика, която иначе се притежава от Марк Жирардели и покойния Луи дьо Финес…
Едно е ясно обаче: когато политиката на формация “Прокуратура” е толкова проправителствена, става опасно човек да мине в опозиция. Но то май и по времето на Бай Ганьо е било така.
Заглавието е на редакцията
