Двама главни прокурори провалиха възможността за съд на Политбюро на БКП и забраната на комунистическата партия. От 18 години първите дисиденти не сме сядали заедно на една маса, признава първият демократично избран президент на България
Интервю на Стойко Стоянов
- Д-р Желев, успешен ли е българският преход към демокрация?
- Като цяло преходът е успешен. Има обективни измерения, като членството ни в Съвета на Европа, което получихме още 1992 г., после присъединяването ни към НАТО и ЕС.
Знам, че подобни оценки се приемат с недоверие, но трябва да е ясно, че ние говорим за преход от тоталитарен режим към демокрация и пазарна икономика. Това вече свърши и е факт.
- От кога българските дисиденти не сте сядали на една маса заедно, какво ви раздели?
- Може би от 15, но по-скоро от 18 г. не сме се събирали на една маса заедно. Срещаме се по отделно, но това е друго. Лично аз се понякога с Димитър Луджев, Марко Ганчев, Георги Мишев, Ивайло Трифонов...
Разделянето тръгна след появата на втората вълна демократи сред нас. В СДС дойдоха хора, които до началото на 90-а година не знаеха какво става, ослушваха се дали наистина комунизмът си отива и на къде духа вятърът.
Когато се видя, че процесите са необратими, се прилепиха към нас и станаха по-големи антикомунисти. Точно тези хора се вклиниха между нас и създадоха интригата. Кои са те - всеки сам може да се досети. Повечето нямаха политическа биография, но за да вземат позиции в прехода започнаха да отричат хората, които правиха гладни стачки, лежаха по затворите, подписваха декларации срещу режима на Живков. Така се оформи едно екстремистко крило, което искаше незабавна смяна на системата, дори със сила и насилие.
- Автентично ли беше българското дисидентство или е перестроечен продукт на БКП и ДС?
- Радой Ралин е напълно автентичен. Безкомпромисен, даже се вманиачаваше на тази тема. Борис Димовски беше малко по-либерален, но си
следваше антикомунистическата линия.
В пещите на полиграфическия комбинат в София гориха книгата на Радой „Личен контакт”. Там Димовски беше издокарал подписа на Живков като опашка на прасе. Случайно минавайки през този район, попаднах на изхвърлени обгорели страници от забраненото произведение. Имаше запазени части от текста и карикатурите. Започнах да ги събирам и после ги подарявах на приятели, даже на Радой дадох за спомен. Така че борбата му с тоталитаризма не беше шега.
Блага Димитрова също имаше опозиционна дейност, макар че по-рано е писала стихове и за вожда, но имаше гражданска позиция. Официалните власти не я обичаха.
Тренчев също беше сред истинските дисиденти, безкомпромисен, даже краен. Тук е мястото и на Петър Манолов, но той не можа да стане политик. А твърденията, че тези хора са били продукт на ДС са пълни глупости. Те бяха избрали този начин, като смисъл на живота си.
- Вие от кога следвате такава позиция?
- От 1962 година. Първата ми публична изява беше на конференция, която трябваше да обсъжда грешките на Сталин във философията. Предварително бях написал един текст от 20 страници. На конференцията открито застанах на позицията, че изначално грешна е тезата, че Сталин има грешки във философията, защото той никога не е бил философ, а е пълна невежа. Тогава скочиха срещу мен, но аз нападнах остро и сталинистите. Обвиних ги, че са назначени за философи, защото са поддържали култа спрямо личността на Сталин, а това което са написали няма нищо общо с науката. Искаха да ме свалят от трибуната, да ме изгонят. Тогава поставих и въпроса – ако марксизмът е наука, то трябва да се водят свободни дискусии. Но и това не можаха да преглътнат. След конференцията искаха веднага да бъда изключен от БКП. Реално след събитията в Унгария аз прогледнах и станах антикомунист.
- За падането на Живков от власт само кръгът Луканов-Младенов ли има заслуга, какво е мястото на неформалните дружества?
- От лятото на 1989 г. работихме за създаването на единна опозиционна структура като СДС. Тези разговори водихме в квартирата на Георги Спасов. Събирахме се около 10-12 организации и коментирахме раждането на по-мащабна структура.
Ако ги нямаше Луканов и Младенов е възможно падането на системата да се забави малко. Но всъщност превратаджиите в БКП са радикалното крило в партията. Към тях са били и Джуров, Георги Атанасов, Лилов. Те са достатъчно политически интелигентни за да проумеят, че събитията в рамките на социалистическата система се развиват шеметно бързо.
Но действията на опозиционните структури също имаха своя принос за свалянето на режима. Например приехме една декларация, с която осъдихме политиката на Живков по националния проблем, тя бе катастрофална и водеше България към световна изолация. Заради нея 16 души бяха арестувани през май 1989 г. Но тя стигна до радио “Свободна Европа”. Марко Ганчев я продиктувал на Румяна Узунова, тя е пусна по радиото и от там започна да се върти и по другите световни медии. Радой я внесе при Станко Тодоров в Народното събрание, подписана от близо 120 души с искане да се възстановят гражданските и религиозни права на българските турци. Режимът виждаше, че не могат да удържат повече нещата, затова се бяха активизирали и в самата БКП. Но трябва да е ясно, че опозицията не е имала никакви контакти, нито е съгласувала действия с превратаджиите.
- Вие как научихте за свалянето на Живков?
- Ходих да си взимам заплата от Института за култура, където работех. На връщане по “Руски” някой ме повика по име. Обърнах се и видях Никола Рачев. “Днеска Тодор Живков бе свален от всички постове”, каза ми въодушевено и обясни, че току що е излезнал от заседание на Пленума на ЦК. Погледнах го въпросително, дали не ме провокира и му отвърнах: “ Сега отивам в университета при Николай Генчев, ще му кажа и до довечера цяла София ще знае новината, но това, че от теб е тръгнала”. Рачев се сепна и взе да ме увещава да не излиза дума, но обясни, че в 18 часа официално ще бъде съобщено. После отидох при Генчев и му казах какво съм чул, а той не вярва.
Генчев излезна по коридорите и след малко гледам как преподаватели от университета се разхождат вече с транзисторчета и чакат да стане 18 ч. После се събрахме в “Яйцето” на ректората, пихме първите ракии и така чухме по радиото официалното потвърждение, че Живков е свален от власт. Почнаха да се чуват възгласи: “Край на диктатурата”, “Край на Живковизма”. Еуфория бе обхванала всички.
- Имаше ли варианти за по-радикално сваляне на комунистите и установяване на демократично управление?
- И до днес има хора, които твърдят, че на големия митинг пред парламента на 14 декември 1989 г. е трябвало със сила да вземем властта. Тогава поставихме искането за отмяна на член Първи от Конституцията, налагащ ръководната роля на БКП. Там имаше една малка групичка от освободени от затвора от Петър Младенов, те приканяха към радикални действия и атака. И аз, и Тренчев, и Христофор Събев обикаляхме сред хората и ги призовавахме да се въздържат от провокации. Имахме информация, че Джуров, който е бил в парламента, се е готвел да докара танковете. За това свидетелства ген. Семерджиев. Лично той не се е съгласил с такова решение, но все пак са имали намерения.
Същата вечер по „Московска” имаше коли, пълни с жандармерия, която да бъде хвърлена с автомати и палки срещу хората. А това значи, че не можеше да се мине без кръвопролития. Чувал съм по-късно коментари: „Ако тогава бяхме влезли в парламента, щяхме да вземем властта”. Но никой не си дава сметка, че така, с голи ръце власт не се сваля. Още повече, че ние не искахме да действаме като комунистите - с насилие и репресии.
- На 14 декември взехте решение тези митинги да продължат до окончателното падане на Член Първи, но на другия ден връщахте хората от площада, с мотив, че Андрей Сахаров е починал и така вълната от недоволство срещу БКП бе убита?
- Знаехме за смъртта на Андрей Сахаров, но проблемът беше, че на следващия ден присъствието на хора бе рехаво. Нямам спомен от СДС да сме връщали хора от този митинг, но никой не ни е оказвал натиск. Пак повтарям, предпазливо подхождахме защото ни беше страх да няма кръвопролития, да не стане като в Румъния – стотици жертви и ранени.
- Коя беше първата илюзия на прехода?
- Нашият преход е по-различен от този в Чехия, Словакия, Полша, Унгария и дори ГДР. До към 1992 г. промените у нас вървяха нормално. Първите избори не успяхме да ги спечелим, въпреки, че имахме други нагласи. СДС правеше големите митинги в столицата и водещите градове, това ни създаваше илюзията, че печелим тотално. Но историята се подигра с нас, като ни показа, че нещата са различни – провинцията спеше в дълбок тоталитарен сън и сънуваше, че още е в епохата на Живков. Новите демократи се оказа, че не сме достатъчно мъдри, за да се съобразим с този факт, вярвахме, че селата са също обладани от искането за промяна. Но там хората реално продължаваха да зависят от партийния секретар, от кмета, който неминуемо е член на БКП.
- Ролята на Кръглата маса продължава да бъде подлагана на съмнения и до днес. Имало ли е задкулисни договорки на нея с комунистите?
- На Кръглата маса смятам, че спечелихме важна битка, въпреки, че се тиражираха много неистини. Целта на този диалог между управляващи и опозиция бе как по мирен път да се демонтира цялата комунистическа система – от политическата сфера до икономиката, духовната област? Тези промени можехме да постигнем точно в стила на нежната революция.
Категоричен съм, че няма никаква доза истина, че е имало тайни договорки за пътя на прехода. Тези приказки и твърдения идват от група интриганти. Те стоят зад тези внушения. Но тук пръст има и старата комунистическа номенклатура. Пускаха си слухове, че идеята за такъв диалог бил на Политбюро, а истината е, че ние ползвахме полския опит.
Как може да се говори за договорки, та ние на два пъти разтуряхме тази Кръгла маса. Първият път беше защото не ни се предоставяше необходимата база за готвене на политическа дейност. Луканов ни мотаеше, играеше някакви игри и ние му казахме „Чао, отиваме да правим митинги на площадите”. Тогава взеха да ни спират. Вторият конфликт настъпи, когато поставихме въпроса за разпускане на първичните партийни организации на БКП по месторабота. Но тогава скочи войнствената част на тяхната номенклатура и взеха да твърдят, че това са били основните им ядки, създадени в нелегалност и т.н.. Обливаха ни с тяхната революционна романтика. Гласуваха на конгрес резолюция да не разпускат тези организации по месторабота. Тогава ние ги атакувахме, че напускаме Кръглата маса и стопираме преговорите. Казахме им , че имаме намерение всички партии, които са в СДС да направят по месторабота също свои отделни организации. Имахме много повече партии - 14 и нещата ставаха дявол на магаре. Тогава комунистите се уплашиха и отново отстъпиха.
- Първоначалният замисъл на Кръглата маса е бил да се водят преговори с правителството на НРБ, но после формулировката е редактирана – “с официалните власти”. Тази подмяна не обрече ли в някаква степен и изхода от разговорите?
- Не виждам кой знае каква разлика между двете формулировки. Не си спомням за такива промени. Идеята за такъв диалог беше на СДС. Искането прочетох още на първия митинг на 10 декември и хората го гласуваха.
Но в интерес на истината от страна на БКП имаше много опити за манипулиране на работата на масата. Например Луканов се опитваше да вкара в разговорите творческите съюзи, женски организации, бившия комсомол и така да се размаже целта на този дебат. Възможно е тази замяна на “правителството” с “официалните власти” да е дошла именно от Луканов, той имаше стремеж към такава манипулация.
- Отчитате ли като грешка, че не послушахте хората от първите митинги за незабавни избори, а изчакахте да се проведат чак през лятото?
- Спорна е и тази теза, но не там беше проблемът. Голямата ни фундаментална грешка е друга – не успяхме да осъдим Тодор Живков за държавна измяна и национално предателство. А имахме всички шансове за това. Драгомир Драганов вече бе публикувал материалите от двата секретни пленума на ЦК на БКП – от 1963 г. и от 1973 г. На тях се разисква как България да стане 16 република на СССР. Всичко това е великолепно документирано. Пишат писма първо до Хрушчов, после до Брежнев. Тези факти даваха чудесната възможност да се търси от Живков наказателна отговорност, както и от членовете на Политбюро и ЦК. Постигането на присъди срещу тези хора ни откриваше пътя да забраним БКП по съвсем конституционен начин и така да сложим край на драмата с тази партия.
- Защо се провали тази възможност?
- Направих опит, но не се получи. Всичко е документирано. След преврата в Москва Елцин забрани веднага КПСС. През 1990 г. това можеше да стане и при нас, но в държавното обвинение нямаше достатъчно сериозно ангажирани сили.
След свалянето на Васил Мръчков като главен прокурор, демократичните сили препоръчаха Мартин Гунев да заеме поста. Постигнахме споразумение с левицата и парламентът го избра. Като държавен глава аз подписах Указа за назначаването му. Това беше през септември 1990 г. После тръгна един процес срещу Живков за кокошкарски работи. Занимаваха се защо дал на тази актриса, апартамент, защо уредил Калоянчев с кола без ред и така нататък. Този процес се превърна в една гавра със съдебната система.
Два месеца след назначението на Гунев го поканих на разговор. Поставих му темата за кокошкарския процес срещу Живков, обясних му, че цяла България им се смее. Посочих му, че има доста сериозни неща, за които може да носи отговорност, например за 16-та република. Попитах го защо не се самосезират и да работят в тази посока. Той почна да увърта и да пита как да съдят държавен глава. Накрая разговорът приключи с едно негово признание, че няма сили да направи тази решителна стъпка. Попитах го какво правим тогава? А той ми обясни, че е готов да си подаде оставката. Отговорих: “Това е най-лесното, но ако я подадете, няма да ви я върна”. Той си тръгна и след три дни лично си депозира оставката. След него избрахме Татарчев за главен прокурор. Той даваше големи обещания, че ще забрани БКП, ще осъди Живков и Политбюро. Но какво се случи – започна да преследва тези, които реално свалиха Живков от власт и искаха да променят тази партия. Прати Луканов в ареста, искаше конфискации и взимане имунитета на Лилов, подгони и Георги Атанасов, Огнян Дойнов щеше да го докара от Виена в чувал.
- Защо в началото на прехода допуснахте българските турци да бъдат ограничени само в ДПС и да не се влеят в общонационалните партии?
- Моята позиция лично беше турците да бъдат в СДС, защото на два пъти ние се бяхме ангажирали с техните проблеми и националния въпрос. БКП не си бяха мръднали пръста за тях. В първите дни имахме много активисти от средите на турците, но после по някакви неведоми пътища дойде времето за връщането на имената и комунистите станаха подозрително активни. Тогава като че ли се сдушиха с турската общност. БКП ги подкрепи да образуват отделна партия. Ние от СДС бяхме категорично против това. Поради тази причина на Кръглата маса аз не допуснах ДПС до преговорите.
- Твърди се, че е имало искане на Доган да бъдат в състава на СДС, но вие не сте ги пуснали?
- Това не е вярно, нямало е такова искане. Освен ако хора от техните среди не си го разправят сами.
- Коментирали ли сте етническите проблеми с хора от БКП?
- Проблемът с турците бе тема на първата ни среща с Луканов. На 11 ноември, ден след свалянето на Живков бях поканен в дома на Николай Хайтов. Тази среща беше доста съмнителна, а и аз имах с Хайтов проблемни отношения. Но от средите на дисидентите оказах натиск върху мен и отидох. Там беше и Луканов. Всеки разменяше приказки с него. Нашият разговор бе кратък. Казах му само: “ Незабавно върнете имената и всички всички човешки права на турците. Ако не го направите в най-скоро време, ни очакват непредвидим събития.” А той ме попита дали съм сигурен, че точно така трябва да постъпим. Отговорих: “Ако е възможно, още тази нощ”. Това бе целият ни разговор.
- Защо тогава, след като на 29 декември 1989 г. БКП обяви пред парламента, че връща имената на турците, СДС проспа ситуацията - не подкрепи този акт и не се обяви против националистите?
- БКП си действаше координирано с националистите, те си създадоха и тях. Нелогично беше да излизаме и да подкрепяме решение на БКП, нашата позиция е била ясна от самото начало по тази тема. По-късно когато националистите се събраха с авто колони и автобуси от цялата страна в София, ние решихме да не излизаме, за да не станат сблъсъци и да не провокираме гражданския мир.
- В дисидентските дружества бяхте ли наясно кои са провокаторите на режима?
- Не сме се интересували от тази тема. Трябва да е ясно, че нищо тайно и скрито не сме правили. Нямаше конспирации, открито говорехме за проблемите на комунистическата система и събарянето й.
- Имаше ли и по-лош сценарий за прехода на България?
- Да, имаше вероятност за такъв сценарий, примерно това, което стана в Босна и Херцеговина, при нас можеше да се случи много по-рано. Това значеше гражданска война, с непредвидими последици. Но ДПС имаха ясни позиции в това отношение и не позволиха появата на екстремисти. В СДС следвахме ясни принципи, а преименуваната БСП също осъзнаваше зловещия изход, ако етническата война в България стане факт.
