Самият 10 ноември може и да не се разглежда като дата с особено значение, но годината 1989-та не може да не се запомни. Тогава се заложиха основите на промяна, която в крайна сметка доведе до немислими неща
Пламен Асенов
Десети ноември 1989 г. не е дата, а кръстопът на събития и обществени тенденции.
Понякога е смешно, когато се спори какво всъщност стана на този ден – дали беше извършен вътрешнопартиен преврат, чрез който комунистическата върхушка свали Тодор Живков, за да запази и трансформира властта си в новите времена, дали беше поставено реалното начало на демократичния преход в страната, дали просто световните тенденции за промяна задухаха най-после и в България.....
Всъщност станаха всички тези неща едновременно. Трите основни линии си съществуваха отдавна, те се срещаха и преплитаха частично в едно или друго събитие и преди това, но в този момент се събраха в обща точка.
Преди 10 ноември БКП, както БСП сега, беше аморфно образувание от хора с различен произход, индивидуални психологически нагласи, начин на мислене и в крайна сметка – с твърде различни интереси. С около милион регистрирани членове, тя изглеждаше внушително само защото беше на власт, а властта и се крепеше на службите за сигурност и значителната индиферентност на българите. България по това време се управляваше като сицилианско село през добрите
години на мафията. Всичко решава босът, който налага и поддържа властта си със сила. Докато е могъщ - почитат го публично, макар в къщи да го осмиват тайно. Той раздава парчета от баницата на близкия си кръг, но задължително подхвърля трохи и на останалите, защото те са “неговите” хора, за които се “грижи”. Както лесно подхвърля, така лесно и отнема обаче, като ти обяснява с бащински тон къде си сбъркал и после те гръмва с рязаната пушка.....
Преди 10 ноември в самата БКП нямаше ясна нагласа за глобална промяна. Имаше хора, които на моменти изразяваха несъгласие с това или онова, но като цяло нямаше лидерска фигура от величината на Дубчек, която съзнателно да работи за демократизация и на партията, и на държавата, фигура, зад която да застанат реални обществени интереси. Затова и свалянето на диктатора Тодор Живков нямаше как да стане, освен чрез вътрешнопартиен преврат, извършен от шайката в неговото “близко обкръжение”, подпомогнати от ДС. А те имаха интерес да го свалят, защото в един момент той стана пречка шайкаджиите и част от ченгетата да реализират възможностите, които натрупаха като негови слуги, възможности финансови, властови и други.
И пак нямаше да гъкнат срещу Живков, ако този техен интерес не съвпадна с развитието на новите тенденции в света - и от двете страни на Желязната завеса.
Доминираната от руснаците Източна Европа никога не е била особено спокойно място. Големият разпад обаче започна някъде през 79-та година, с две важни събития. Полша роди “Солидарност”, а слабоумният Брежнев вкара СССР в афганистанската авантюра. Могъщият шеф на КГБ Юрий Андропов, който не беше съгласен с влизането в Афганистан, очевидно видя знаците за наближаващ край на системата и заработи за трансформация, която да промени комунизма, но да запази в максимална степен властта на комунистите. Да, не Горбачов, а именно Андропов, сатрапът, окървавил Будапеща през 56-та и почти до смъртта си ръководил зловещото КГБ, всъщност е идеологът на перестройката. Горбачов е инструмент, който Андропов използва, като го прехвърли от някакъв си Ставропол направо в Москва, издигна го – неприлично млад – за член на Политбюро и му повери мисията, за която самият той вече нямаше житейско време.
Всичко това съвпадна по време и с важни развития на Запад, където на власт дойдоха Маргарет Тачър, Роналд Рейгън, Хелмут Кол - политици, чиято твърдост и последователност по отношение на борбата с комунизма сериозно подпомогнаха рухването му. Естествено, не бива да се забравя моралната и духовна санкция, която придаде на процеса папа Йоан-Павел ІІ.
Агонията продължи десет години, но тъй като ставаше прекалено бавно и под повърхността, светът се изненада от взривния разпад накрая.
През това време в България, която беше най-верният сателит на Москва и - поне при управлението на Живков - никога не се противопостави на системата, стана нещо важно. Проведен бе тъй нареченият “възродителен процес” - форма на геноцид, при който насилствено бяха сменени имената на турците в страната, беше забранено носенето на традиционно мюсюлманско облекло и спазването на религиозните ритуали. Десетки хора бяха убити, няколко хиляди прибрани в затвора или в отново открития лагер “Белене”. Отделни и прекалено дълги за коментар тук са въпросите защо и как режимът в България тръгна да прави подобна простотия, дали и доколко “възродителният процес”, който имаше твърде широк международен отзвук, беше чисто българско решение, дали не беше плод отново на вездесъщата българо-съветска дружба и по какви механизми това се случи.
Така или иначе обаче, провеждането му най-после стимулира вътрешна съпротива. Покрай резонния отпор на турците, тук-там гласове срещу безчинствата на режима започнаха да издигат и български интелектуалци. Бавно и мъчително тези гласове към края на 80-те години започнаха да се сливат и да се създават твърде крехки дисидентски организации. Те бяха крехки по няколко причини. От една страна част от тях бяха създадени, а всички заедно - силно инфилтрирани, от самата българска Държавна сигурност. От друга – дори хората, които се включиха в тях честно и сами, нямаха опит в работата с такъв тип организации при тогавашните условия в България. От трета страна същите тези хора нямаха единна и ясна представа за целта, която искат да постигнат, сред тях липсваха двигатели като Валенса и интелектуалци като полските, които да осигуряват идейното “гориво” на съпротивата. От четвърта страна външната подкрепа за твърде крехката опозиция в България клонеше към нула. Не беше чиста нула само заради гласовете от ВВС, “Свободна Европа” и “Гласът на Америка”, а това беше много, но и абсолютно недостатъчно.
И от пета страна – дисидентското движение в България не се разрастна много поради твърде разпространената сред българите максима, че “преклонена главичка остра сабя я не сече”, т.е. масовата обществена подкрепа вътре в страната за дисидентските групи също клонеше към нула.
Българите като цяло чакаха нещо да се случи, да падне таванът, може би. Все пак напрежението в страната през последните месеци беше твърде голямо, просто не можеше да се диша от напрежение. И когато на 10 ноември 1989 описаните три основни тенденции се сляха, на телевизионния екран се появи неистово опулената и с увиснало чене физиономия на Тодор Живков. Така че на 9-ти в Берлин падна Стената, на 10-ти в София падна Таванът.
Това беше ситуация, която в онзи момент устройваше всички. Погледнато отвътре, комунистите все още държаха юздите и имаха време да довършат трансформацията на властта си, а опозицията имаше време да набере сили и да се структурира по един или друг начин. Как го направиха и едните и другите - отделна тема. Отвън погледнато, България се вписа в общата тенденция, свързана с падането на Желязната завеса и дори не изостана колкото Украйна, да не говорим за Беларус. Друг е въпросът, че това, което тогава устройваше всички – и защото устройваше всички - после се превърна в дълъг и мъчителен преход, който и досега не устройва никого. Или поне никого напълно.
В този смисъл самият 10 ноември може и да не се разглежда като дата с особено значение. Тя можеше да се случи ден, седмица, месец по-рано или по-късно. Все пак обаче годината 1989-та не може да не се запомни. Тогава се заложиха основите на промяна, която в крайна сметка доведе до немислими неща – България стана член на НАТО и ЕС, демокрацията и гражданското общество, макар твърде бавно, отвоюват все повече територии от бившите комунисти и ченгета, хората дишат – или поне биха могли да дишат, ако искат и знаят как – доста по-свободно. И ако сме недоволни от нещо, не ни е друг виновен.
