Момчета, знам, че вече ви дотегна и хлябът сух, и голата ракия, и тежкото небе на тази бедна страна, в която вечно няма прокопсия
Ивайло Балабанов е роден през 1945 г. в прочутото ивайловградското село Хухла. Понастоящем живее в Свиленград. Автор е на няколко поетични книги, а стихотворението му "Принос към европейската история" преди петнайсетина години доби голяма известност сред пишещото братство. На 14 юли 2006 г. той е отличен с Наградата за патриотична поезия на името на поета Георги Джагаров.
Ивайло БАЛАБАНОВ
ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ
Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато във зора незазорена
загина рицарят Иван Шишман.
Европа плачеше за Жулиета,
Европа се захласваше по Бах,
а с вълчи вой в тракийските полета
вървяха глутниците на Аллах.
Когато, обкръжена от слугини,
тя плуваше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха пет за грош.
Когато тя строеше катедрали
и замъци – във зимния Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за алтанлъ Стоян.
Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави
и всъщност си остана непревзета
Страната на хайдушките орли.
А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.
Със кремъклия пушка, с проста сопа
със камък и стрела от бучиниш
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!
БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която вечно няма прокопсия...
Великите й царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта – пияна,
а ореолите – алъш-вериши
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата виси един въпрос полуобесен: “Кажете ми, къде е свободата от синята ни ноемврийска есен?...” Защо пирува с разни богаташи и хитреци, дошли на власт и мода, с дрогясали бандюги и апаши... Защо е с тях?... Защо не е с народа?... Момчета, знам, че е на халост туй, че скърбим за свобода и бели вишни. В земята на Васил Иванов Кунчев днес всички романтици са излишни. Но да запеем, дявол да го вземе, със мъжки глас във тази нощ безродна и нека екне – като в турско време, “Къде си, вярна ти, любов народна?...”
