Номинацията "Човек на годината 2009" е разковничето в спора между двете страни.
“По повод падането на Берлинската стена, на 05. 11. 2009г. Ю-Ту изнесоха безплатен концерт пред Брандунбургската врата за 10 000 човека. За да се попречи на останалите желаещи да видят концерта беше издигната метална стена от организаторите...”
С настоящият текст хората, обединени под името „автономна анти-авторитарна група АнархоСъпротива“, искаме да изразим мнението си относно номинирането ни за “Човек на годината 2009”. Така започва декларация на анархистите, изпратена ни специално от техни представители. В нея те споделят, че са изненадани от номинацията си в класацията „Човек на годината 2009” и благодарят на Северина Стефанова за номинацията
„Приемаме всичко това като одобрение и подкрепа за нашите действия, позиции, идеи и възгледи. Радваме се, че имаме възможността да покажем хуманността на анархистките идеи, които стоят зад позициите, които винаги сме заемали с присъствието и подкрепата си и ще продължаваме да заемаме по отношение правата на хората и животните, защитата на природата и потиснатите (независимо от цвета на кожата им или сексуалната им ориентация). Естествено ние ясно осъзнаваме и корена на проблемите – анти-хуманността на социално-икономическата система, в която живеем, а именно – глобалния нео-либерален капитализъм, защитаван от повечето т.нар. “представителни демокрации”, които на практика са упражняване на власт от малки елити, водени от тясно-партийно-корпоративни интереси, без участието и контрола на останалата част от обществото. По думите на Славой Жижек, “в свободните избори винаги съществува един минимален аспект на учтивост: тези на власт се преструват, че нямат истинска власт и искат от от нас да решим свободно дали искаме да им дадем власт – по начин, който напомня на логиката на жеста, който трябва да бъде отхвърлен.”, пишат още анархистите.
За съжаление обстоятелства около тази номинация и около „защитата на правата“ като цяло, намерили израз в становището на БХК и журито, че „Български хелзинкски комитет и журито на „Човек на годината“ принципно отхвърлят всяко отрицание на представителната демокрация. Тази номинация е допусната въпреки това поради специфичните правозащитни прояви на номинираните активисти.” не могат да не пробудят притесненията ни относно това дали няма двойни стандарти в т. нар. българска либерална общност. Този текст ни кара да си зададем още един въпрос: Дали това не е едновременно опит за застраховане срещу каквато и да е връзка с “опасни радикали”, която случайно би накърнила “прогресивния” имидж пред спонсорите и от друга страна леко комичен опит за демонстрация на толерантност? Така поставени нещата ни приравняват с нео-нацистките групички и крайните националисти. И те, и ние може би имаме неудобни убеждения за правозащитните монополисти, независимо, че на улицата срещу нео-нацистите, по един или друг начин сме само ние.
На първо място може би е уместно да се замислим дали подобно изказване не противоречи на принципите на наградата, които самите БХК и жури са приели:
Политика за недискриминация
При подбора и оценяването журито приема и спазва *политика за недискриминация*:
1) Въздържане от всякакво предпочитание или пренебрежение, основано на ирелевантни признаци като пол, възраст, етнос/раса, сексуална ориентация, здравен статус, религиозни и други вярвания...
Следователно БХК няма да дискриминарат на основата на религиозни и други вярвания. Дискриминацията към анархистките ни убеждения следователно е очевидна. Журито заявява, че няма да дискриминира расово, религиозно и сексуално, но не казва, че няма да дискриминира по политически признак, което е видно от цитираната по-горе реплика: БХК дискриминира “АнархоСъпротива” в подкрепата ни на пряката демокрация. Но когато става въпрос за про-консервативна политика като тази на Радио К2[4], ситуацията е различна, което неминуемо ни кара да се запитаме: действително ли е вярна нотката “стига вашата политика да е либерализъм, не сте дискриминирани от нас”, която усещаме?
Подобен двоен стандарт може да бъде открит и в доста други случаи, като този с Елица от Добрич през лятото на 2004 година, която беше преследвана от полицията, заради разлепяне на анархистки плакати в родния й град. На молба за помощ (все пак става въпрос за погазване на човешки права) от БХК отвърнаха, че младото момиче трябва да „ходи да се прегледа“. Така тя всъщност беше репресирана по отношение на анархистките, тоест политически си убеждения. Ако Елица беше от ромски произход или човек с различна сексуални предпочитания, то дали БХК щяха да имат друг подход?
Още един подобен пример може да бъде посочен и с по-скорошна дата: на 14 януари 2009 г. активист от „Призив“ е арестуван в мелето пред Народното Събрание, без дори да е участвал в безредиците, от които „Призив“ ясно се разграничиха. Въпреки това, адвокатът към БХК, Свилен Овчаров, заяви, че той „на леви не помага“. През лятото на 2007-а година едно друго момче - Владимир, наш приятел, беше брутално арестуван от полицията на еко-протест, след което бе бит в районното, държан 24 часа с белезници с вдигнати ръце и обвинен, че е счупил пръст на полицай, но се оказа, че не заслужава защита на човешките му права, защото, отново цитираме адвокат Овчаров: „аз виновни не защитавам“.
Всичко това ни води до тъжния въпрос: дали някои домашни НПО-та, като БХК и свързаните с тях правозащитници не са човеколюбци до тогава, докато хората не искат да изразяват собственото си мнение и не се противят на това либералите да са истинските изразители на идеите им? Либералите издигат лозунги за „анти-дискриминация”, “равенство” и “свобода”, но не се пояснява какви и чии. Когато ги поясним и контекстуализираме, става ясно: “анти-дискриминация” (само ако сте либерали), “равенство” (само културно и пред закона), “свобода” (само на пазара и търговията). Дали тези подходи не напомнят странно на едни други времена, мнимия край на които ще честваме днес?
Няколкото случая, които посочихме, имат своето логично и тривиално обяснение. Всички подобни на БХК либерални НПО-та се борят срещу симптомите, но не срещу причините за проблемите. Те се борят срещу дискриминирането на база раса, без да осъзнават, че коренът на проблема е една система, която удобно за себе си настройва хората едни срещу други, за да не могат те да видят истинските виновници за мизерията, глада и престъпленията; те се борят срещу погазването правата на интернет-потребителите и срещу наблюдението ни в Интернет, без да осъзнават, че това не е просто погазване на свободите ни, а начин за пресичане и потъпкване на всякаква съпротива срещу статуквото. Терорът се обозначава единствено като „нарушение на човешките права”, вместо като средство, служещо на ясните политически и икономически цели на глобалния нео-либерален капитализъм.
Човешките права са превърнати в някаква форма на капитализъм с човешко лице: “частната собственост върху средствата за производство и пазарът унищожават живота ни, затова нека измислим някакви поне елементарни защити.“ Обаче тези защити не са директно срещу неравенство и отчуждението, които са корена на проблема, а срещу страничните ефекти (епифеномени) на пазарното общество като ксенофобия и расизъм и по този начин, фокусирайки се върху епифеномена, феномена остава в сянка. С тази борба срещу расизма и хомофобията с лозунги за културно многообразие се културализира и деполитизира капитализма: логиката е „само да имаше културна и т.н. толерантност и всичко щеше да е наред“, сякаш проблемът е в културата, а не в самата анти-хуманна природа на капитализма.
Нищо няма да бъде наред, докато има капитализъм, защото той произвежда тези проблеми, а не някаква хипотетична липса на културна или идентичностна хармония. Разговорите за културно равенство целят само да се премахва вниманието от икономическото равенство. За либералите то е недопустимо, единственото позволено равенство е това на идентичностите. Борбата срещу сексизма, хомофобията и расизма е от изключителна важност, но тя трябва да бъде насочена, както срещу проявленията, така и срещу корените на проблема. Расизмът е форма на подменен гняв срещу икономическото неравенство. Поради това, със съжаление, изразяваме съмнение, че либералните, НПО рамки са способни да разрешат тези проблеми. Проблеми, породени от капиталиситческата система, която те поддържат. Всъщност това прави възможно тези рамки да задълбочат проблемите като не представят алтернатива на света на омразата. Либералите твърдят, че не трябва да си създаваме измислени врагове. Но са неспособни да посочат истинския.
Либералните НПО-та съществуват в синхрон с бизнес интересите (често дори финансирани от тях), стремежите към печалба, алчността - постулатите на капитализма водещи до мизерия и глад. Действията на подобни НПО-та въплъщават доктрината на една лъжа на хора като Джордж Сорос (които са и донори на същите НПО-та, включително БХК): половината от работното си време той посвещава на финансова спекулация, другата половина на 'хуманитарни' дейности (финансира културни и демократични дейности в пост-комунистическите страни, пише есета и книги), които са насочени против ефектите на собствените му спекулации. Както казва Славой Жижек: „Етиен Балибар, в La Crainte des masses (1997) разграничава два противоречиви вида прекомерно насилие в днешния капитализъм: обективното (структурно) насилие, което е присъщо за социалните условия на глобалния капитализъм (автоматичното създаване на изключени и ненужни индивиди, от бездомните до безработните), и субективното насилие на новопоявяващите се етнически и/или релиозни (на кратко: расистки) фундаментализми. Те могат да се борят срещу субективното насилие, но [либералите] са създателите на структурното насилие, което изгражда условията за експлозиите на субективно насилие. Същият този Сорос, който дава милиони, за да финансира образованието е унищожил живота на хиляди хора благодарение на финансовите си спекулации и по този начин е създал условията за надигането на нетолерантността, която отхвърля.“
Цитираното противоречие има реален израз у нас, свързан с този конкурс за „Човек на годината 2009“. Фондация „Работилница за граждански инициативи“, една от подкрепящите конкурса, „работи активно и за развитието на корпоративната социална отговорност в България” и “Най-големият успех на ФРГИ в тази насока е създаването съвместно с Първа Инвестиционна Банка (ПИБ) на фонд “Социална отговорност на ПИБ”[5]. Всеизвестен факт е, че ПИБ финансира туристически проекти за ски-писти, които водят до разрушаването на Природен парк Витоша (и не само) и всъщност през изминалата година имаше не един еко-протест срещу това. Това ни кара да се замислим над въпроса дали това всъщност не е едно голямо противоречие и възможно ли е наистина подобни либерали да защитават от една страна „протестиращото гражданско общество“, а от друга да работят със същата банка, която унищожава природата и се крие зад „социална отговорност“?
Пишем всичко това, защото смятаме, че поставените от нас въпроси са важни и се надяваме да стартират диалог. Важно е и да се изясни, че ние не се борим просто срещу симптомите, намиращи израз в „погазването на правата и свободите“. Ние се борим срещу първопричината – глобалния нео-либерален капитализъм. Време е да наречем нещата с истинските им имена..., завършват анархистите.
