До 89-та година важни бяха главите, те доминираха. Когато времето се ускори, важни станаха телата; оказа се, че главите не могат да ги настигнат.
По време на социализма телата въобще не бяха приоритет; приоритет беше повсеместният мързел, казва в интервюто за Frognews.bg главният редактор на вестник "Култура" – Копринка Червенкова.
Интервю на Преслава Преславова
- В навечерието на 20 години от 10 ноември, 1989-та каква равносметка трябва да си направим, според вас?
- Равносметка в 2 или 3 изречения едва ли е възможна - все пак, това са 20 години. Интерпретациите за всеки са различни, твърде често изключващи се. Трябва да мине време, за да може човек да си даде сметка какво му се е случило. Първо трябва собствения си живот някак да преоцени, а след това да го положи в един по-широк контекст. „На първо четене” собствената ми равносметка е, че не съм променила кой знае колко от битието си, занимавам се със същото, с което съм се занимавала и преди 1989 г., работя в същото издание, в което съм работила и тогава - вестникът „Култура”. В статута ми има наистина промяна - преди бях завеждащ отдел, сега съм главен редактор, но работата ми не е по-малко, напротив, работи се много повече с много по-малко хора, в момента вестникът се прави от 4-5 души, преди бяха 50... Освен това не съм станала по-богата, даже бих казала, че обеднях - преди карах по-нови коли, сега търкалям една 13-годишна нещастница, която все иска да ме изостави... Да, животът ужасно много се промени за много хора, наложиха се други правила. Въпросът е доколко бяхме готови за тези нови правила. Оттук тръгват и проблемите, и разликите в оценката на случилото се. Всеки съпоставя сегашното си битие с някогашните си надежди за „друг живот” и когато има тежко несъвпадение, а предимно такова се наблюдава, започват драмите, започва повсеместно мрънкане. Всъщност, тези дни около 10 ноември са белязани точно с това мрънкане...
- Как се държаха медиите преди 10-и, как се държаха по време на 20-годишния преход и как се държат днес? Има ли смяна в поведението им?
- Всеки период е различен. Преди бяха изцяло идеологически контролирани, имаше желязна решетка, знаеше се докъде какво е позволено... И в този смисъл за мнозина животът беше лесен - спазваш ли правилата, всичко е наред. След 89-та година животът за медиите стана труден, защото всеки сам, особено в началото, трябваше да си поставя ограниченията, трябваше да знае докъде да стигне, да решава кое е позволено и кое не е. И естествено, в първоначалната еуфория много граници се прекрачиха. След това в медиите влезе бизнесът, защото разбра, че медията е и пари, и власт, много пари и много власт. И тук вече бяха задействани други ограничения - кланови или корпоративни, както искате ги наречете. Те, бих казала, не са по-невинни от идеологическите. Тоест, идеологическите баражи бяха подменени с друг тип рестрикции и за свобода на словото едва ли може да се говори. Има някаква особена огледалност в двата периода - както може да се твърди, че медията преди 10-и се справяше, така може да се каже, че не се справяше. Същото е валидно и днес.
- Това е интересна оценка. В едно интервю казвате, че проблемите на държавата са в гнилата съдебна система и в гнилите медии. В контекста на това твърдение трябва ли да се търси лична отговорност на всеки един журналист?
- Едва ли е възможно да бъде търсена такава отговорност. Вижте, въпрос на индивидуален избор е отношението към професията. Медиите, разбира се, са функция от много неща и страдат от различни ограничения, но вътре в тези ограничения има все пак някаква свобода - проблемът е кой как я употребява. За съжаление, и журналистите, не само собствениците, започнаха да употребяват тази малка свобода за лични „нужди”. Трудно доказуемо е, но в гилдията упорито се говори за масово раздаване на пликове. Което автоматически силно ограничава ролята на медиите като коректив на другите власти. В този смисъл може да се говори за процес на гниене. Медиите вече не са този агент, който изпълнява обществени функции. Това е видимо особено в последните няколко месеца, в които безкритичността към властта стана просто смайваща.
- Кога вие самата сте се чувствали по-свободна през всичките тези години - преди 10-ти ноември или днес?
- В случая клишето, че свободата е персонално изживяване, е абсолютно валидно. Аз не знам доколко съм свободен човек, но определено съм свободолюбива. Обичам свободата и това ми е създавало проблеми и преди 1989-а, и след това. Всъщност, всичките ми проблеми май са произтичали от преекспонираното ми на моменти желание за независимост. Така че не мога да направя голяма разлика между тези два периода в живота ми. В този смисъл съм леко скучна, не поднасям кой знае какви изненади. Разбира се, човек с годините трупа и опит, и печал, но това не променя характера му. Характеропатиите са нещо неизтребимо, не мърдат.
- Известна сте като един от дисидентите, членувахте в онзи прослoвут Клуб за гласност и преустройство, изключваха ви от партията преди 1989 г., уволняваха ви... Какъв смисъл стои зад думата “дисидент”, че малко се замъгли през последните години?
- Дисидентството си има дефиниция, може да се прочете във всеки речник, а че се злоупотребява с това понятие, е друг въпрос. Аз лично мразя всякакви героизации, особено автогероизациите, и винаги съм се пазила от тях. Затова не разбирам хората, които имат странни претенции към мен, обвиняват ме едва ли не, че не съм им направила революцията, че съм им объркала прехода и въобще това дисидентство ли било... Ами аз толкова можах. Който е искал повече, да го е направил. Тогава теренът за „герои” беше свободен, всеки мераклия можеше да се качи на сцената и да изиграе великата си роля. Само че, трябва да ви кажа, кандидатите за този тип слава бяха малко. Това, което ние сме вършили, погледнато от днешна позиция, не е кой знае какъв героизъм. Просто е било желание на някакви хора да надмогнат страховете си, да кажат публично неща, които иначе се говорят по кухните. Не отричам, че страхът, чувството за самосъхранение са базови за човека. Те ни пазят - ако ги нямахме, всичките да сме измрели. И в този смисъл никого не укорявам, ако е решил да ги обслужва. Но не търпя и укори към себе си, че видите ли, не съм била достатъчно „героична”. Днес това, което ние вършехме, не е кой знае колко революционно, но на онзи фон, в онзи контекст, то звучеше за някои хора доста радикално. Не бива да се подменят контекстите. Аз не обичам да говоря много за онова време, защото ми е трудно да го обясня. А и вече нямам търпение. Но още по-малко обичам за онова време нагло да се лъже. При това от участници в онези процеси. Наскоро прочетох интервю на Йордан Василев, съпруга на Блага Димитрова, в което само в две от изреченията има две лъжи. Първата не е толкова съществена, защото се занимава с, да го нарека, технически проблем. Но втората е важна, защото прилича на донос. И тя е свързана с учредяването на нашия клуб на 3 ноември 1988 година. Това учредяване, за което се събраха около 80 души в 65-а аудитория на Университета, наистина беше организирано и проведено в пълна тайна. И никоя от официалните тогава институциите, още по-малко Държавна сигурност, знаеше за него. Те бяха в паника, когато разбраха, нещо ги наказваха, че са проспали събитието. Йордан Василев обаче съобщава приблизително следното: „То тогава трима души, като седнеха някъде, и ДС знаеше, така че, след като там сме били 80, всичко се е случило под покровителството на ДС.” Срамно е тези лъжи да се говорят. При това от човек свидетел. Блага, милата, сигурно ще се обърне в гроба...
- Къде ви завари новината, че Тодор Живков си отива от властта и какво си помислихте, когато разбрахте?
- Бях в Лесидрен с една моя много скъпа приятелка, Светла Иванова, която, за съжаление, почина. На самия 10-и трябваше да се върна в София, защото ми се обади Блага Димитрова, че някакъв чужд журналист щял да идва и държал да се види точно с нас. Когато към обед се появих в София, сестра ми ми каза, че става нещо и Тодор Живков май ще го свалят. Така разбрах новината. Но още от август-септември, когато тръгнаха източногерманците да пресичат границите и да минават в Западна Германия, вече беше ясно, че соцлагерът се пропуква, че рано или късно нещо ще се случи и режимът в този си вид няма да издържи. Какъв ще бъде новият вид, обаче, никой не си представяше. Поради тази причина всичко, което последва, се оказа непредвидимо. Нямаше ясна идея - нито на Изток, нито на Запад. А и можеше ли някой да си помисли, че Съветският съюз ей така, изведнъж, ще изчезне. Всъщност Горбачов реално разпадна социалистическия лагер, продаде го, както някои по-късно твърдяха. Той, между другото, взе от германците доста пари, за да не пречи на обединението, но сега в Русия го обвиняват, че е взел малко. Но това е друга тема. Колкото до мен, усещането ми тогава беше, че времето след тези катаклизми сякаш чудовищно се ускори, потегли в галоп. А нашите тела се оказаха неподготвени за тази скорост, не успяваха да се движат в синхрон с времето. Неслучайно компанията на мутрите, така наречените бивши спортисти, се появиха и преуспяха по това време - просто тренираните им тела издържаха на скоростта. Оттогава започна да се цени тренираното тяло, не „тренираната глава”. Оцеляха онези с мускулите, за да стигнем най-накрая до положението един от тях да ни стане министър-председател. До 89-та година важни бяха главите, те доминираха. Обаче, когато времето се ускори, важни станаха телата; оказа се, че главите не могат да ги настигнат. Разбира се, тук съм длъжна да кажа, че по време на социализма телата въобще не ни бяха приоритет; приоритет ни беше повсеместният мързел. Тогава нямаше безработица, защото всички не работеха. След 89-а в един момент се оказа, че трябва да се работи. А българинът, особено от моето поколение, а в някакъв смисъл и от следващо, не е фен на подобно занимание.
- Изпитвате ли някаква носталгия по нещо от онези времена?
- Носталгията е съсипващо чувство, а човек трябва да си пести енергията, няма право да я пилее, особено когато е на изчерпване. Аз съм антиносталгик, освен това съм убедена, че след като така се е случило, значи така е трябвало да стане. Затова много повече ме занимава настоящето, отколкото миналото. Питам се например как така стана, че на последните избори целокупното население с вота си реално легитимира тези със силните тела. Не мозъците, а мускулите! Какво толкова се случи, че българинът припозна в един бивш охранител, слуга и на Тодор Живков, и на Симеон, своя пореден спасител? Къде е причината за точно такава идентификация? Имам някакви хипотези, но все още не съм сигурна в тях. А и ме е страх на глас да ги произнеса, за да не обидя народа си - все пак съм част от него. Но наистина е обидно, че вместо разумът, пак победиха здравите сили.
- Има ли място за оптимизъм все пак?
- За оптимизъм винаги има място. Предстои да наблюдаваме дали мутрите ще ни управляват по-добре от тарикатите.
- Каква е цената на добрата журналистика днес?
- Висока - материални лишения, незначителна морална удовлетвореност и тотална маргинализация - това е цената. Хората обичат лесното, обичат редукциите, директното съобщение... Добрата журналистика това не го харесва и не го прави. Освен това тя не обича разпасаната гаменщина, защото все още уважава своя читател или зрител. И проблемът й започва в момента, в който тя разбере, че въпросният читател или зрител не се нуждае от това уважение. Оттук идва усещането й за обреченост. Засега... В другия живот как ще е, ще видим.
