Трети март вместо като национален празник да ни обединява, ни разделя. Отново „фили” и „фоби” са в публичното пространство, отново се говори повече политически, отколкото реалистично. Това е белег на нашата политическа култура, която е силно популистка. Нека бъдем по-малко „фили” и „фоби”. Това заяви пред Фрогнюз проф. Лизбет Любенова, директор на Научния архив на БАН.
Българският народ векове наред не е имал достъп до държавност, но днес продължаваме да живеем във века на романтиката, което не ни извинява. Какво имам предвид? В света има реална политика, която се гради на баланса на Великите сили. Българският народ не е никакъв субект в международното право. Нас не ни канят нито в Сан Стефано, нито на Берлинския конгрес. Трябва да спрем да говорим за Освобождение и национален идеал.
След разгрома на Наполеон се провежда Виенски конгрес през 1815 г., полагат се основите на модерното право. Оттук нататък има баланс на силите. Това означава, че ако някоя велика сила реши да стане агресор, останалите ще я накажат. По този начин е наказана Русия по време на Кримската война от 1856 г. Тя губи правото си да държи флот в Черно море. Затова търси повод да се върне на световната сцена. За нея Руско-турската война представлява точно това – връщане на международното поле като суперсила, с която трябва да се съобразяват всички. Тя вече няма да си позволи да има прекомерни амбиции и планове, защото ще бъде наказана отново.
Има две споразумения с Австрия, които са преди войната. Русия и Виена се договарят докъде ще бъдат сферите на влияние. Русия остава без право да създава голяма славянска държава на Балканите. Погрешно се смята, че става въпрос за Велика България. Планът е за Сърбия и Виена настоява да няма Велико сръбско кралство, в което да бъдат включени части от българските земи. Виена не иска на Балканите да се появи много силен съсед, тъй като за нея не е изгодно.
Във военен план има много грешки на Русия и в резултат на тях са убити много руски войници. Това са грешките при Плевен, защото генералитетът не си е дал сметка, че не разполага с далекобойни оръдия и не може да удари Плевен, където се дават безсмислено жертви. Безсмислени жертви се дават от страна на цивилното население, когато руските предни отряди стигат до Стара Загора, без да могат да я защитят. Когато влизат руските войски, те са посрещани с хляб, цветя, сол. Вместо да се бият, те се оттеглят при вида на хилядната турска армия. Какво става с населението? То е жертвано. Да не говорим, че когато турците нападат град Елена, руският генералитет е на бал с шампанско. Акцентът на Русия не са Балканите, а Крим, за който всички се борят.
Достоевски не е добър за цитиране. Той пише в своите „Спомени”: „Ако Русия не вземе Проливите, какво ме интересува освобождението на някакви българи”. Тя обаче не е могла да достигне Проливите. Дори да беше влязла в Константинопол, никой нямаше да й позволи да остане. Защото тя щеше да направи Черно море свое вътрешно море и да застраши Суецкия канал, където играят много търговски и политически интереси.
След свършването на войната и провеждането на Берлинския конгрес се прави тайно споразумение между Русия и Англия. Решено е докъде ще стигне Русия и какво ще отстъпи. Тя вкарва малко румънски войски, за да си върне Бесарабия и да обезщети румънците със Северна Добруджа, която е българска. Великите сили винаги си играят с етническите картини, в която и точка на света пожелаят.
