Те увеличават рисковете вместо да ги намаляват
Проф. Чавдар Николов
Може би е отредено свише така, че развитието винаги в един момент се оказва по-сложно от нашите предварително подготвени разбирания за него.
Последната финансово икономическа криза еднозначно потвърждава горната теза. Сериозно забуксува всемогъщият пазар, в който повечето се кълняха и сляпо вярваха, че той сам задължително ще намери най-верните решения.
Схващането, че отделните икономически агенти- губещи или печелещи - като цяло автоматично придвижватг обществото напред, не намери адекватно практическо потвърждение. Това слиса мнозина.
Днес в световното публично мнение оправдано се е наложил възгледът, че заради авантюризма си банковият сектор е главният виновник за актуалните стопански турбуленции, ерозирали и унищожили резултатите от многогодишните усилия на хората. А и как иначе би могло да бъде?
Официално бяха публикувани данни, че две трети от отпуснатите през последните години кредити в развитите страни са били високорискови. Това е довело до разразилите се пред очите ни верижни фалити и стопански срив.
Не само у нас вече е обичайно да се казва, че правителствата харчат чужди пари и да се задава въпросът защо би трябвало да им го позволяваме? Мисълта е на гуруто на неолиберализма професор Милтън Фридман. При това обаче най-често и нарочно се забравя съвсем не дребната подробност, че банките управляват главно несобствени пари. Това в никакъв случай не може да става безотговорно и без стриктен надзор. Но именно това с нарастващ интензитет протичаше в глобален мащаб през последното десетилетие и половина.
Още в първите изречения на документа, приет наскоро от Г-20, се подчертава, че се слага край на ерата на безотговорността. Така за сетен път се демонстрира, че в настъпилото ново време държавите ще засилят своите регулативно контролни и насочващи функции в икономиката, доста позанемарени за двадесет години, меко казано.
Как всичко това се отнася до дълбоко провинциалния български социален, стопански и управленски контекст?
Българските търговски банки изпитаха естествен за кризата и за потенциала си дефицит на паричен ресурс. Те реагираха първосигнално още при първите стопански затруднения и увеличиха около два пъти лихвените си проценти.
Оправданието с повишения риск тук обаче не върви особено. Защото именно при високите лихви нараства рискът от неплащане, от разоряване на длъжниците, от съответно изискване на обезпеченията и от допълнителното пропадане на цените им.
Значително по-ефикасно би било, ако банките бяха се преструктурирали, ако се бяха примирили с по-ниски печалби и бяха въвели по-строг контрол по новоотпусканите кредити, без при това съществено да увеличават лихвите.
От своя страна Централната банка посредством контрол и налагане на стриктни условия следваше да предотвари изтичането на ресурс в чужбина. Именно то обезмисли предприетото антициклично намаляване на минималните задължителни резерви.
Специално следва да се отбележи, че в капана на високите лихви днес се намират не само длъжниците, но и самите банкови институти, без изключения. Защото дори някоя отделна банка да усети безизходността на ситуацията и да се опита самостоятелно да намали лихвите, това би я изложило на опасността от изтегляне на депозитите на фирми и граждани от нея и респективно от прехвърлянето им в друга банка.
Със състезанието си в предлагането на все по-благоприятни депозитни условия банките съвкупно затъват все по-дълбоко в кризата. Така завличат със себе си и гражданите, и предприятията, и цялата ни икономика. При 10 и повече процента реални лихви не би могло да има подходящ за банково финансиране бизнес проект, а ипотеките стават все по-обречени.
Апропо, макроикономически погледнато, прибирането на парите на населението и фирмите на депозит в банките при налични ограничения в кредитната дейност намалява съвкупното търсене и стопанската активност в държавата. Това също задълбочава кризата в нея.
Както се развиват нещата, лавината от необслужвани кредити у нас неумолимо тръгва. Тя набира инерция въпреки многобройните предупреждения, отправени през изминалите петнадесет месеца. Българската икономика и общество се отправят към най-долната точка на кризата без амортизатори за смекчаване на ударите.
С липсата на адекватна фискална политика и по-специално с фаворизирането на уравновесения, недефицитен бюджет правителството на Бойко Борисов, както и преходното на Сергей Станишев, се оказа неспособно на смислени комплексни антикризисни действия.
Изходът от капана на високите лихви изисква не странично наблюдение и безсилни констатации от страна на министъра на финансите Дянков, че нещата не зависели от него. Налага му се умело и целенасочено да използва фискалните лостове. Принципиалното положение, което неведнъж публично съм повтарял е, че в нашата икономика задължително трябва да влязат пари. Вариантите на насочването им са различни, но без инжектиране на допълнително, заместващо търсене кризата у нас ще продължи неконтролируемо да се разраства.
Нека да маркираме два възможни варианта на употреба на въпросните парични средства.
Един от тях е създаване на нисколихвана конкуренция от страна на подбрани с конкурс банки. Гарантирани с благоприятни държавни заеми, те ще могат да насочат в посока надолу лихвеното равнище у нас.
Друг, неалтернативен начин е създаването на конкурентен на банките държавен финансов фонд. Той би могъл да поеме гаранции по ипотеките и така рязко да намали цената на обслужването им.
Въпросът откъде да се намерят пари не е чак толкова сложен, колкото изглежда на пръв поглед. Поне три милиарда лева могат да се заделят от фискалния резерв и с насрещни обезпечения и под стриктен контрол да се налеят в банковата система.
Външната държавна задлъжнялост на България е ниска, така че спешно следва също да се потърсят заеми от други правителства и от чуждестранни банки. Ресурсът на световния пазар понастоящем е поне два пъти по-евтин от този на българския.
Най-накрая, следва да се постигне и споразумение от нов тип с Международния валутен фонд, което без съпътстващи условия да осигури допълнителни гаранции за валутния борд.
Цялата тази работа няма начин да се случи както трябва без участие на икономическата наука и без съветите на изявените български учени. Аз самият преди години съм работил в БАН и разбира се, имам ред критични забележки към работата й. Но в никакъв случай не бих могъл да приема отношението на министъра на финансите към науката въобще и ролята й по време на криза.
Защото, ако заради кризата загробим, както се очертава, българската наука, тогава ще си останем само с министър Дянков. Но в един момент ще има да се чудим за какво точно ни е той и какво да правим с него самия. Не е в стила ми да минавам за пророк, но, струва ми се, въпросният момент вече изпреварващо настъпва.
