Лоренцо Балдучи е роден на 4 септември 1982 година в Рим. В момента италианският актьор е на 27 години, но вече е участвал в над 27 филма. Актьорската му кариера започва, когато e на 14 години, а през 2001-ва дебютира на големия екран.
Участвал е във филми на режисьорите Пупи Авати, Карло Вердоне, Андре Тешине и Кшищов Зануси. Изпълнението му на главната роля в “Аз, дон Жуан” на испанеца Карлос Саура се превърна в повод за Лоренцо Балдучи да дойде в София като специален гост на 23-та Киномания.
Интервю на Преслава Преславова
- Вие сте на 27 години, а имате 27 филма зад гърба си – смятате ли се за успял актьор, за звезда?
- Не, защото животът ми все още е много простичък. Поставил съм граница между личния живот и актьорската си кариера. Знам, че ставам все по-добър в ролите си, че съм поел правилния път, но това не ми пречи ден след ден, след края на всички срещи, интервюта и прожекции, да се връщам към нормалния си начин на живот, когато остана сам или с приятели и семейството си. Да, и това е моят живот, и киното също е моят живот, но по-скоро го приемам като забавление, не го приемам много сериозно, защото не бих искал да открия себе в ролята на пленник в лабиринт от странни мисли. Това, което ми се случи в България на премиерата на „Аз, дон Жуан”, когато бях на сцената пред пълната със зрители зала, ми се е случвало точно 3 пъти в живота. Но тук в София беше много лесно да го приема заради публиката, която ме накара да се чувствам особено добре. Единственият начин да се наслаждавам на работата си в киното е през погледа и реакциите на зрителите в залата.
- Трудно ли е да се постави такава граница между личен живот и актьорска кариера?
- Не е трудно, защото тази граница е в главата ми. За мен не е проблем да поставям тази разделителна линия технически, защото когато се върна у дома е много лесно да остана със себе си. Трудността е в умението да споделям енергията си между двете страни на моя живот. Понякога се случва така, че когато съм у дома, мисля за кариерата си, а когато снимам, мисля за лични неща и като че ли винаги нещата са 50 на 50. Когато съм в дома си, заобиколен с приятели, се чувствам между близки хора, а когато работя се чувствам сякаш съм сам. Дори когато имам възможност да обикалям, да идвам тук в София или да пътувам по света, да се срещам със зрители и почитатели, се чувствам малко тъжен, защото не мога да предам това, което изпитвам на близките и на приятелите си – те научават за тези мисли и усещания само чрез моите разкази за дадените събития. Така че да си актьор е странна професия.
- От къде намирате енергия, вдъхновение да продължите напред?
- Зареждам се от страстта, която изпитвам към работата си. Не ме интересува много звезданата слава или това на всяка цена да бъда знаменитост – все неща, които идват след това и са приятно следствие от работата ми в киното. Не бих могъл да играя дадена роля само за себе си - правя го за зрителите, за публиката, независимо дали те са двама души, дали са двеста или 3000.
- От гледна точка на опита ви в киното - каква е рецептата, за да стане добър един европейски филм?
- Тайната да създадеш добър европейски филм е в това да работиш с противположности, да разчиташ на контрастите. Не обичам да се чувствам сигурен и спокоен, докато играя даден персонаж, защото ако не чувствам предизвикателството в работата, няма смисъл да я върша. Независимо дали става дума за филма „Аз, дон Жуан” или за който и да било друг филм, номерът е да покажеш идентичност, да бъдеш наясно с това кой си, какво казваш, да намериш начин да кажеш каквото трябва; да си наясно, че ти си единственият човек, избран да свърши тази работа, да уважаваш шанса, който са ти дали избирайки те. Случвало ми се е да срещам колеги, които след като веднъж са получили ролята, не ги е грижа за нищо друго, защото вече се чувстват сигурни. Но според мен трябва да влагаш лично уважение в работата си.
- Според вас има ли киното социлна роля, социална фунцкия в съзнанието на хората, в живота им?
- Да, киното има социална роля в живота на хората, но не трябва да го е грижа за последствията от тази роля – да кажем в случаите, когато се казва, че даден филм трябва да бъде забранен или спрян. Единствените филми, които трябва да се забраняват, са лошите филми, без сюжет, с много ефекти – голяма част от америкаснките бпокбастери са такива. Аз харесвам такива филми, които не ме карат да се чувствам добре, а веднъж, излязъл от киносалона ме предизвикват да мисля за тях отново и отново, и този процес се случва неусетно. Понякога ми се случва да мисля за даден филм и на следващия ден. Като казвам, че не ме карат да се чувствам добре, искам да кажа, че е още по-добре, ако тези филми предизвикват противоречие в съзнанието ми, поставят ме в кризисна ситуация. Защото това е доказателство, че един филм работи, че въздейства върху зрителите. Киното не е само забавление, и дори да е, то те кара да се смееш и в същия този миг може да бъде ужасно сериозно - такова според мен е доброто кино, онова, което забавлява и натъжава едновременно.
- Разбрах, че харесвате Ню Йорк – кажете защо? Бихте ли живяли в Ню Йорк или в някой друг голям град?
- Не в кой да е голям град, който прилича на него, а точно в Ню Йорк. Обиколих като турист Ню Йорк, Лос Анджелис, Сан Франциско и Лас Вегас. Бил съм в Ню Йорк 7 пъти и всеки от тях като турист, а преди 2 години бях там за около месец на уроци по актьорско майсторство и срещнах хора от Аржентина, Куба, Мексико, изобщо от цял свят. Да живееш в Ню Йорк е все едно да участваш във филм. И това не е така само защото има много филми, които са заснети в този град. Но и защото в него има някакво привличане, което все още не мога да разгадая – то е заради структурата му, заради улиците, заради светлините, които те карат да се чувстваш като персонаж от „Шоуто на Труман”.
- Вие сте актьор, но все пак интересувате ли се от политика? Каква е позицията ви за това, което се случва в Италия, за Силвио Берлускони и поведението му като цяло?
- Аз мисля като тази част от италианците, които казват за Берлускони, че е лошата страна на Италия, че е болестта на управлението. Понякога се чувствам засрамен, особено когато говоря с международните си приятели за ситуацията в Италия, за италанския “харем”, както ние го наричаме. Според мен, ако си велик политик, не е важно нито с кого говориш, нито с кого си лягаш. Но Берлускони отделяше много внимание и грижи само за себе си. И за много дълъг период от време ние бяхме тези, които платиха за това негово поведение – хората на киното, театъра, хората от културната общност в Италия платиха висока цена за липсата му на интерес към истинските проблеми, за решенията му. Аз съм опитимист по природа, но когато мисля за политика, ставам песимист. Единственото, което може да оправи конкретната политическа ситуация в Италия е да стане революция.
- Какво събитие би предизвикало промяна на ситуацията в Италия ?
- Трудно е, почти невъзможно да се бориш срещу мафията, когато тя има цялата власт и е разпростряла пипалата си навсякъде. Младите хора в Италия не изпитват никакъв интерес към политическия живот там, защото има непрекъснато говорене и говорене не само около личността на Берлускони, но като че ли съществува някакво празно говорене. Преди Берлускони нещата стояха по различен начин, после той се завърна и всичко свърши. Проблемът е, че няма видима алтернатива на Берлускони в момента, която би променила ситуацията. Има причина, поради която младите хора като мен и аз самият като един от тях не се интересуват от политика, нямат позиция по политически въпроси. Ще дам пример със себе си - когато мисля за себе си в полтически контекст, единственото, което ме интересува е, че трябва да оцелея, другите хора нямат значение, само оцеляването ми има значение. А това е толкова погрешна позиция. Не искам да меся в политиката като човек, но като гражданин съзнавам, че тази гледна точка е неправилна. И не казвам това само, защото съм тук, в България, аз бих го казал по същия начин, дори да бяхме в Италия.
