Някои от по-малките български политически феномени са толкова малки, че изискват специално внимание, защото ни помагат да разберем по-големите
Пламен Асенов
Общият ни български живот пращи от феномени. В личен план например имаме масовия феномен - девойка, която изкарва добри пари, като сутрин е на фитнес, следобед оправя маникюр, грим и прическа при известен стилист, а вечер почива от тежкия труд с лека чалга в дискотеката. Негова разновидност е пъпчивото млекопитаещо от мъжки пол, самото то безработно и с безработни родители, подкарало с мръсна газ, надрусано и пияно, “Мерцедес” за поне 50-60 хиляди евро.
Общественото ни всекидневие също гъмжи от изненади. Винаги ще помня онзи случай в зората на демокрацията, когато от пътен строеж се задигна многотонен валяк. И досега за мен остава лека загадка - на собствен ход ли го отмъкна българският технически гений или го натовари на камион. И ако на камион, то по някакви релси ли го избута до горе или използва специален кран? Като казах кран - още от времето на комунизма пък е случката с големия кулокран, с който в Сливен други гении построиха четири сгради в каре. А кранът и досега се извисява насред - за да излезе, трябва или нацяло да се разглоби, или нацяло да се срути поне една от сградите.
Нищо от това не може да се сравни обаче с феномените, които бъкат в българския политически живот. И няма как да е иначе – нали политиците и техните магарии израстват изсред самите нас.
Оставям настрана огромните политически тайнства - например как комунистите и ченгетата не само се измъкнаха безнаказано от престъпленията, които натвориха за 50 години, но продължават и сега да ни управляват през повечето време. В този контекст изобщо няма нужда да се споменават думите “съвест” и “морал”, но загадката е как те продължават да се измъкват безнаказано. Или другата загадка - как повече от век българинът се връзва на манипулации от продажни политици и си харесва Русия, независимо, че за последните десет века от нея е виждал само злини и би трябвало да има изградена генетична непоносимост към Империята.
Не мога обаче да не припомня някои от по-малките български политически феномени, които са толкова малки, че изискват специално внимание, защото ни помагат да разберем по-големите. Например – как феноменално напоследък се стопи от политическата сцена нашичкият цар, който първо беше низвергнат от комунистите, после назначен, пак от комунистите, за премиер? Какъв ти премиер, видя се, че той дори не е способен да отговори на нормален философски въпрос от рода “Ваше Величество, колко е часът?” А ако ви падне случай, обърнете внимание как се кръсти Величеството – някак бързичко, трескаво, сякаш докато го прави, има гузната съвест, че блажи в петъците. Или друга гузна съвест някаква. Но може пък и само така да изглежда отстрани, може точно в петъците човекът редовно да си пости, дори може за в петъците да е забранил сечта в Рила и комисиона да не пипа, кой знае.....
За разлика от царското призрачно изчезване, феноменът Гоце явно е възприел обратната тактика. Той не само упорито не си тръгва от българската политическа сцена, но се и натиска все по-напреж да бъде, особено напоследък. И как няма да се натиска – обещавал е на руските си другари АЕЦ “Белене”, газопровода “Южен поток” им е обещавал и кой знае какво още, а сега обещаното не може да се изпълни. То че срам – срам, международен даже, ама не е само до срама. Знае се, че за неизпълнение на дадена честна дума онези стрелят. Пък Гоце как да я изпълни, като вече не знае коя дума му е честна и коя – не. Например според мен, с оглед да се съхрани за следващи чутовни подвизи, той дълго време правилно отричаше да е президентът Първанов. Но после се сети, че ако не е президентът Първанов, няма как да извърши нови подвизи в държавата и за сметка на държавата. И също се сети, че ако не е президентът Първанов, няма защо да отрича, та затова млъкна.
В тази редица от български политически феномени непременно трябва да бъдат споменати Ахмед Доган и Бойко Борисов. Но те не могат да се разминат само с по няколко скромни реда тук, необходими са цели научни студии, за да се осветлят правилно. За Доган се отказвам, защото колегата Тома Биков вече издаде първия том с досието му, надявам се вторият, с по-късните му дела, да бъде разработен от компетентната прокуратура. За Борисов пък подозирам че от няколко седмици насам върху подобно изследване упорито се трудят поне два конкурентни научни екипа от БАН, така че за него ще се обадя, само ако резултатът от техния труд не ме задоволи.
Но това, което истински впечатлява напоследък, това, което обединява всички горепосочени феномени и ги извисява до еманация на българското феноменално като такова, е феноменът Красьо. Хегел с неговата “Феноменология на духа” лайна с лопата да яде – както би се изразил един приятел, който често се забавлява да внася каруцарски дух в интелектуална среда. Ако аз бях той, по повод въпросния Красьо, щях да кажа нещо подобно, но тъй като не съм, само ще промълвя: – Е, га ти пича!
Така изразеният възторг се поражда от изключителните постижения на Красьо. Например аз, за близо тридесет години занимания с журналистика, я познавам лично хиляда политици и държавни мъже в България, я не. И да познавам, питал съм ги нещо по работа и сме на “здравей-здрасти”, в никакъв случай нямам телефоните на всички. Дори на половината нямам. А виж, Красьо за няколко години неизвестно каква дейност, ето че ги има и си контактува свободно с тях. Както се разбра, с един приказва за лов, с друг – за чалга певици, на трети оказва техническа помощ в дадена политическа кампания, на четвърти, само от едната любезност, звъни с честитки за Коледа и Нова година. При това очевидно не подбира много, а откликва на всеки – т`ва съдии, прокурори, депутати, министри, партийни и други шефове, хора от бизнеса.....
А може пък и да подбира човекът, може да се ашладисва с тях само ако почувства истинска духовна близост или по някакви други високи критерии, които засега са неизвестни на широката публика.
Как да не се възхитиш - откъде време, откъде сили, откъде пари това момче да поддържа толкова широки и дълбоки контакти, географски разпрострени в цялата ни Мила Родина. Ако приличаше на Анджелина Джоли или поне на Брат Пит, бих донякъде разбрал – хората го търсят. Но той очевидно не прилича. И откъде акъл да помни нуждите и болките на всичките си приятели, да влиза в тон и да импонира на всеки от тях, независимо, че са от различни партии и с противоречиви интереси, да се втурва на помощ при всеки зов за помощ?
Неясноти има, както се казваше в един неприличен виц. Убеден съм обаче, че ако специалисти изследват детайлно въпросния Красьо, някъде из неговия генетичен материал непременно ще изровят и гена на българската гениалност, за който толкова сме слушали, но никой никога не го е виждал. Сал таз надежда ни остана – както не може да не се пее в някоя кахърна чалга.....
Чудя се обаче защо трябва да се троши народна пара за скъпи генетични изследвания, когато е сигурно, че ако бъде притиснат от достатъчно добри специалисти, Красьо ще си признае всичко за своята гениалност и с думи прости. Но, ще каже някой, те сега добрите специалисти вече не притискат по онзи начин, по който притискаха преди, защото изповядват нови, демократични принципи и идеали.
Тогава предлагам да го пуснем лично на Бойко Борисов. Той и без това си призна, че в частен интерес е набил някой си Стенли, гадже на дъщеря му, който веднъж я разплакал. Нека сега в публичен интерес премиерът да набие и някой си Красьо, та да видим дали точно той разплаква цялата българска общественост вече толкова години. Или я разплакват онези, красьопроизводителите, които генетично си моделират красьовци, за да им дърпат конците после.
