Режисьорите на този спектакъл чували ли са, че законът е като библейски завет, обещание. Една тържествена, свещена клетва на държавата към нейните граждани. Милеещите чеда на майка България първо трябва да спрат груповото й насилване от глутницата вълци. Държавата започва и завършва със справедливостта. Да върнем Бога в храма. Да стане справедливостта полярна звезда на българското право и да освети пътят ни за изход от блатото. Първата крачка е да пожелаем това.
Това каза Лозан Панов, който днес е гост и лектор на форум "Независим съд - свободна държава. За правото и справедливостта". Организатори са гражданските движения "Правосъдие за всеки" и "Боец". Ето какво още каза председателят на ВКС:
Той цитира Цицерон, който е казал: „Видовете несправедливост са два. Единият проявяват причиняващите я, а другият онези, които макар и да могат не спасяват пострадалите от нея. Защото, който не защити пострадалия и не се противопостави на неправдата, ако може, е толкова виновен, колкото ако бе изоставил родителите си, приятелите си и отечеството.“
Върховенството на закона и разделението на властите около нас са силно компрометирани, а ключови държавни институции са завладени от частни интереси. Изпратили сме в Парламента да ни представляват хора, които дори не искат да имат допир със съседите си и за тази цел си купуват дори отделен асансьор. Макар формално, тяхната функция е да бъдат изразители на народната воля, която трябва да въплътят в правни норми. Ако кажа, че независимостта на съдебната система и свободата на медиите у нас са под голям въпрос ще трябва да добавя и още нещо – мракобесните времена в българското правосъдие тепърва предстоят. Защото настоящия главен прокурор Сотир Цацаров вече се е прицелил в креслото на главните инспектори. Благодарение на правомощията с които разполага тази институция тя ще се превърне в поредното завоевание на олигархични интереси, така както работеше българската прокуратура през последните 7 години.
За това пък у нас истинската корупция остава необезпокоявана и всепроникваща. У нас всички независими от властта са под постоянна атака. Списъци на врагове и предатели висят по вестниците, а ксенофобията и омразата се превърнаха в управленска политика.
За съжаление онзи европейски елит, който направи през 2007 г. политическия компромис с приема на България в Европейския съюз считаше, че страни като България могат лесно и с помощ отвън да преодолеят тежката наследственост на тоталитарния режим, васален на Съветския съюз и организирано криминалния преход. По тази причина не предвидиха реални санкции. За това, заради този политически компромис обаче, направен на времето за България и Румъния, бе предвиден механизъм за продължаващо наблюдение, в който не съществуват абсолютно никакви санкции.
В момента ставаме свидетели на изключително ожесточена борба за пълното подчиняване на съда, защото във системата ни все още има магистрати, които защитават достойнството и места на тогата. Липсата на устойчиво опозиционна група в настоящия Висш съдебен съвет всъщност показва, че кадровия орган на този процес върви към приключване. За съжалени е никой не може да каже със сигурност кога загива една демокрация. Кога една правова държава се превръща само в празна опаковка. Няма определена мярка, но събитията в България от последните години, напомнят историческия контекст, в който са се развивали националсоциалистите.
Какво може да се стори в една такава ситуация, през Върховния касационен съд, на тази върховна съдебна инстанция? Всичко, което ми е останало е словото и все пак той не може да остане аполитичен, тъй като спазването на Конституцията се е превърнало в политически въпрос. Това на което е разчитал нацисткия режим са лоялните съдии, които с готовност участват в транспонирането на либералния германски закони в инструмент за потисничество, дискриминация и геноцид. Тази цел е постигната без съществено вмешателство в дейността на съдилището и без внедряването на някакви драстични дисциплинарни мерки срещу съдиите. Хитлер е ненавиждал съдиите. След отправяне от нацистката преса критика към съдия, който тогава постановява възмутително лека присъда от пет години лишаване от свобода на мъж за убийство на съпругата му, Хитлер се обръща пряко към съдебната власт в речта си в Райхстага на 26 април 1942 г. Наред с други неща той казва: „Очаквам от германската правна професия да разбере, че не нацията е тази, която служи на нея, а тя е тази, която служи на нацията. От сега нататък ще се намесвам в такива дела и ще отстранявам от длъжност всеки съдия, който очевидно не разбира това, което изисква от него времето в което живеем.“
Според военния трибунал на САЩ в Нюрнберг този заплашителен изблик на фюрера заличава последните следи на съдийска независимост.
Не всички съдии обаче са съучастнически са настроени и са слуги на режима. Някои от тях му дават отговор именно в качеството си на съдии. В тази връзка норвежкия колега проф. Петер Грааве разказа историята на Уолтър Крайсик – най-известния германски съдия с опозиционни възгледи от времето на фюрера. От публикуваните едва през 2011 г. биографични бележки на Крайсик, разбираме следното: „През пролетта на 1933 г. си написах оставката. Изготвих множество случаи на допуснати от прокурори нарушения на най-елементарни процесуални правила, както чрез действие, така и чрез бездействие. След безсънна нощ осъзнах, че подобна стъпка би била твърде лесна. Тя би означавала противоречията да потънат в забрава. Или би отворила широко поле за действие на отклонили се от правия път.“
Същият този съдия, на церемония по поставяне на портрета на Адолф Хитлер в сградата на съда на 1 май 1933 г., напуска церемонията в залата в знак на протест. Той е изключен от програмата за продължаващо обучение, заради това, че на официално събитие не отправя три пъти на висок глас поздрава „Хайл Хитлер“. Няколко месеца след това съдия Крайсик купува земя извън града и подава молба за преместването си в съд, който се намира в близост до нея. Министерството се възползва от тази възможност да се отърве от непокорния съдия и удовлетворява молбата му. В началото 1940 г. Крайсик разбира, че е в ход преместване и последващо умъртвяване на институционализирани лица с умствени увреждания под негов съдебен надзор. Съдията счита, че това е крещящо нарушение на закона и пише в този смисъл писмо до председателите на съда. В това свое писмо, той подхвърлил максимата, че „Законът е това, което служи на народа“ и описва доктрината като всяваща ужас, тъй като позволява брутално навлизане, без да съществуват подходящи законови гаранции за защита, първа на концентрационните лагери, а след това на институциите за лица с умствени разстройства и психични заболявания, основни сфери в живота на личността и обществото.
Касателите на съда настояли Крайсик да оттегли писмото, което той отказва да направи. Тогава му е наредено да проведе разговор с министерството на правосъдието. Според заключителните думи на министъра на правосъдието, след тази среща: „ Човек, който не може да приеме волята на фюрера, като най-висш източник на правото, не може да вземе в съда преимущество“.
Според проф. Граабер, от една страна фактът, че по времето на нацисткия режим е имало такива светлини, буди надежда. От друга страна обаче униние буди обстоятелството, че тези съдии са единици. Особено предвид крещящата несправедливост на разбирането на закона и действията, които да приемат нацистите и тяхната отдалеченост от всяко разумно тълкуване на принципите на демократичната държава в рамките на западната правна традиция.
С примера, с който си послужих, бих искал да провокирам размисъл и най-вече дебат за състоянието на правовата държава. В тази връзка бих искал да припомня експеримента с жабата, която ако бъде хвърлена в тенджера с гореща вода веднага изскача, но ако бъде поставена в студена вода, която постепенно се затопля тя си остава спокойна, докато умре.
От случващото се, което ни заобикаля, едва ли би било преувеличено ако кажа, че горещата вода, в която е потопена правовата ни държава, е малко преди точката на кипене. Умелото затопляне на водата се случи и с умелото съдействие на Европейската комисия, докато останалите държави-членки, безпомощно ни наблюдават. Такива за съжаления са и съдбите на други посткомунистически членки –Унгария, Полша, Румъния. Затова, предлагам, докато тръпнем в очакване на поредното неумело съдействие да си припомним приказката за неволята. Мисля, че всички я знаем.
Време е да спрем да си търкаляме един и същи камък, който историята ни препречва. Време е да заслужим свободата, а не да чакаме отново на готово. Завоевателите на правата и институциите ни вече не са в състояние сами да се справят. Нужна име помощ. Време е свободата ни да дойде на бял свят по естествен път, а не да чакаме щъркела отново. Само тогава, когато си заслужим правата, те ще се превърнат за нас в истинска ценност.
Лозан Панов отбеляза, че да си боец за право е нещо много важно и припомни думите на вече покойния Кристия Таков: „Да не си борец за право, значи да си негово убиец, защото времето е разделно. Границите са ясни и няма спор, кои са лошите. Със сигурност сред тях са и безразличните. От тук нататък има само два пътя – на борба за правото и на предателство към него. Ние не избираме дали да се впуснем в тази борба. Избираме само на коя страна ще застанем. Времето решава, дали да помни, или да замъти временните ни предателства към него. Съдбата пък избира колко дълго ще ни позволи да продължим. Спечелването й е немислимо, но спирането й позор.“
