Това е възмутително, защото е аморално. Не искам да коментирам дали е законно, защото то със сигурност е, което обаче не го прави ни на йота легитимно. Така полковник от резерва Владимир Миленски, член на Атлантически съвет на България, коментира за Фрог преди 6 май решението генералите и полковниците да получават и пенсия, и заплата.
Знаем от опит, че със закони, дописвани „на коляно“ и прокарвани под сурдинка от силните на деня, всичко може да се окаже законно. Не мисля, обаче, че българското общество, включително и огромната част от офицерите в армията, одобряват това селективно двойно плащане на малка група „богопомазани“. Докато офицерът е на активна служба – получава заплата. След като се оттегли от активна служба и отговаря на възрастовите условия – получава пенсия. Как генерали и полковници получават едновременно и заплата – защото са все още на активна служба, но и пенсия – без все още да са се оттеглили от активна военна служба, е пореден пример на българския законотворчески гений, посочва още той.
Не мога да спекулирам чия точно глава е родила идеята и е предложила тази поправка в закона и с каква цел. Но има старо правило – qui bono?, или търсете кой печели. За да отговорим у кого отиват ползите, първо да помислим какъв е резултатът от тази поправка в закона. Непосредствената група печеливши безспорно са няколкото (предполагам) десетки генерали и полковници, които са попрехвърлили годините и вече отговарят на условията за пенсия, но явно са толкова ценни и незаменими в дадения момент, че началниците им не ги освобождават, а ги държат на активна служба. Преценката за оставане на активна служба е на началника и в крайна сметка на министъра. Тоест, ако те са доволни от този човек, той ще продължи да бъде на служба, тоест, ще продължава да получава заплатата си, но започва по право да получава и пенсия. Тези офицери със сигурност вече са по-доволни от новото си финансово положение на „пълна заплата плюс пенсия“. Тук би било добре да проверите дали са получили също и компенсацията от двайсетина заплати, които се полагат при пенсиониране след толкова служба, смята експертът.
Втората, и по-малко очевидна група печеливши от тази ситуация можем да се предположим, че е самата отбранителна система, с други думи – цялото българско общество, защото очакваме отбранителната система да бъде по някакъв начин по-ефективна и по-ефикасна. Предполагам, че аргументите за поправката в закона са били нещо подобно на: „така ще бъдат запазени изключително ценни офицерски кадри в този тежък момент на краен недостиг от човешки ресурси в армията, без това да води до допълнително финансово бреме за бюджета“ - край на предполагаемия цитат. И наистина, изглежда очевидно, че ако бъдат пенсионирани, тези хора ще започнат да получават пенсията си, а на техните места ще бъдат назначени нови, които съответно ще получават заплата, без да имат опита на току-що пенсионираните. Звучи примамливо да се запази и опита, докато изглежда не се вдига цената, но е заблуда, защото за отбраната и за обществото резултатът е само и единствено негативен. В армията е всеизвестно какво се случва с офицерите, в момента в който освен заплатата си, започнат да получават и пенсия – кротват. Има стара българска поговорка „кроткото агне от две майки цица“. Така и тук. Защото докато пенсията е гарантирана на този вече пенсионер, заплатата му зависи от благоволението на началника, респективно благоволението на министъра на отбраната, а за генералите – благоволението на президента. Така докато пенсията е право на този човек, заплатата му изведнъж за него се е превърнала в „царска милост“. В момента, в който „царят“ прецени, може да прекрати активната служба на този офицер и той да остане да получава само пенсията си. Всеки в такава ситуация се замисля сериозно какво приказва, кога и пред кого, заявява полковникът.
Резултатът е политизиране на тези офицери и превръщането им в конформисти, в готовност да нагодят „експертизата“ си, за да е доволен този, от когото зависи тяхното моментно, но несигурно финансово благоденствие. Какво очаквате от тяхната експертиза по критично важни и противоречиви въпроси? Това са въпросите, от които следват тежки държавнически решения, но тези решения се аргументират и оправдават пред обществото именно с експертното мнение на висшите военни офицери – та нали само те имат монополното знание по тематиката. Вече стана въпрос за този монопол. Може да има и изключения, но като общо правило тези офицери спират да имат мнение, различно от това на началника и губят най-важното си качество – критичното мислене и откровеното излагане на фактите на базата на своята експертиза. А тази експертиза е уникална – обърнете внимание, че политиците, които са на власт, няма откъде другаде да я получат, освен от офицерите на активна военна служба. И когато някой политик е обещавал необмислено и откъснато от реалностите – а в областта на отбраната това се случва постоянно – и сега е изправен пред невъзможността да реализира обещаното, какъв е неговият политически изход? Спасението му е да намери послушна „експертиза“. Тя ще го обслужи, ще нарече черното – „тъмно сиво“, а сивото – „бяло с ограничения“ и ще му помогне да излезе „политически отличник“. Защото изборите винаги са на хоризонта. Не е лесно на политиците, но пък такава „експертиза“ винаги може да ги извади от политическа безизходица, до която неминуемо стигат. И ако такава послушна „експертиза“ не съществува, то политиците на власт имат – поне при днешните условия в България – пълната възможност да си я отгледат и размножат. С тази законова възможност е постигнато точно това. Така че, qui bono?, смята полковник Миленски.
Има и втори, не по-малко негативен ефект, при това с много по-продължително действие. И той е, че се задръства системата на нормалното кадрово развитие, офицерският корпус се препълва с генерали и полковници, състарява се опасно, става муден и неефективен, а младите офицери – демотивирани и разочаровани. Тук отговорът на qui bono очевидно трябва дори да ни плаши, казва още той.
Но да оставим тези разсъждения на мениджърските и административни умения на директора човешки ресурси в министерството на отбраната, за да просвети министъра си, а той може пък да реши да инициира законодателни промени – каквото право и задължение има – и да коригира това, както сам го нарекохте, „чудо“. А дали такова „чудо“ има в други армии не знам. Важно е да го няма в нашата, както и в армиите на нашите съюзници. Защото това е тежка болест в стратегическото ниво, в мозъка на армейския организъм. Такова състояние може само да радва враговете на България, категоричен е полк. Миленски.
. Qui bono- В чия полза
Цялото интервю с полковник Владимир Миленски четете на 3 май
