„Нови хора трябва да има, а не нови институции. Едва ли ще стане някаква промяна, по простата причина, че вече не виждам какъв е този човешки потенциал, който ще я осъществи. Докато не успеем да оценим кой заслужава да води държавния кораб, каквито и да е формални промени да се правят, едва ли ще донесат очакваната идея за справедлив нов живот”. Това казва проф. Андрей Пантев.
След всички избори има отчаяни, има объркани, сърдити, ядосани и безразлични. Има и много анализи, защо се случи точно така. Ето оценката на проф. Андрей Пантев и неговия поглед върху събитията в България, защото думите му са важни не само на национални празници, а и като маркировка в тъмното, като път на мъдростта, по който си струва да минем.
- Уж политиците неуморно работят за държавата, а тя от избори на избори става все по-невидима. Има ли я, професор Пантев, или ни я отмъкнаха под носа, докато берем гъби?
- За да се отнеме нещо, то трябва да бъде притежание. В историческа ретроспекция държавата винаги е била гледана с враждебност от повечето българи, защото тя символира насилие, данъчни обременения, стопански препятствия, различни видове задължения и дори заплахи. В това отношение един от сериозните ни дефицити и пороци от нашето турско минало е, че гледаме на държавата като обект на измама и стремеж да я заобиколим. Но тук има нещо по-важно, което според мен трябва да се изтъква - не държавата прави хората, а хората правят държавата. Така че, държавните институции, които са в криза, това се дължи на факта, че там има хора, които не са на висотата на институционалното разбиране за една държавна власт. Формалните принципи за оценка на една държава – двукамерен парламент, независими власти, монархия или република, са по-второстепенни, отколкото хората, които ги реализират. Спомням си преди години каква врава беше, че депутатите гласуват с чужди карти. Е, добре, след като това се реши по един радикален начин, Парламентът получи ли повече престиж и обществено доверие? И като чуя някой да казва: „Трябва да...“, а от тридесет години е в политиката, ми звучи много йезуитски и дори комично.
- До тук говорихте как трябва да бъде, но нека разсъждаваме каква е реалността! Премиерът сам яха джип, ръководи предизборна кампания в нарушение на закона и никой не реагира, спецсъд и прокуратура избирателно наказват неудобни, търгува се с вот, всеобща мизерия и корупция ни превземат, демографска зима и всичко това не ни стряска, за да се опълчим. Какво се случва?
- Случва се това, което поетът е казал: “Народ, свикнал хомот да влачи“. Има едно примирение, има една идея, че може да има само поединично спасение, има причини, поради които всеки предпочита да мълчи, поради служебни, професионални и роднински, ако щете, причини. Затова България се влачи на опашката на Европейския континент и това е една от причините, заради които вечно недоволстваме по кръчмарски маси и вечно се упражняваме в красноречие пред екрана, когато имаме тази възможност. Но когато стане нужда решително да се заяви нещо, тогава всеки се ослушва. Тук да ви напомня /макар вие да го знаете/, че жълтите жилетки не са нито гладни, нито жадни. Те не могат да търпят една такава политическа система, която преразпределя крайно несправедливо обществените блага, в случая Франция.
- Вие приемате ли ,че съществува поединично спасение? Ако се позовем на миналото „После Отечеството, най-много съм обичал тебе“, а ако се осланяме на днешното, в битов план – и най-скъпата кола пропада в лошите пътища. Тоест, има ли индивидуално спасение, когато общото потъва?
- Може би единствената фраза казана от мен през последните 35 години, от която се отказвам е, че няма поединично спасение. Сега виждаме, че милионерите, разобличени във всякакви комбинации и далавери, може да не останат на власт, но няма да им се отнеме натрупаното богатство и те ще го предадат на своите наследници. Така че, има едно дебелоочие, едно парвенюшко самочувствие, което означава, че каквото и да ми приказваш, аз се прибирам в луксозния си дом, а ти се буташ на 70 квадрата. Това е мисленето на гумените глави, на онези, които вече така са се напомпали с влияние и финансови ресурси, че на тях им е все едно кой как ще ги гледа - с укор ли или ще им пее лелейна песен. Ние се научихме от Запада, че само луксът, че комерсиалният успех е залог за житейска реализация, а в същото време общественото мнение не е важно, защото има безнаказаност.
- Говорите за „безсмъртната българска завист“ в едно интервю. Кое още качество ни пречи, за да се разделим с онова - „европейци сме, но не съвсем“?
- Че завистта е един реален и както съм го нарекъл, постоянен фактор, това е повече от ясно. Много хора, според мен, не отидоха да гласуват, не от този свой скепсис към Европейския съюз, а за това, че гневно обсъждат как ще пратя някого /при това със съмнителни умствени и морални качества/, след като аз вземам 5-600 лв за изморителна работа?! Има и такъв момент, но той не е основния. Основният е, че всичките тези формално демократични институти в България и Европа функционират според своята обществено-политическа конструкция и замисъл. Ние най-напред не знаем какво означава Европа? Европа стана една от най-баналните и изпразнени от съдържание думи. За това Алеко Константинов казва: Европейци не значи география! Австралия е по-европейска страна, отколкото Босна и Херцеговина. Но ние се гордеем с нещо, което е географско и топографско разположение, а не с цивилизованите начини на обществени изяви. Европеецът трябва да го познаеш и на улицата, и в семейството, и на работата, и в политиката. По начина, по който гледа на хигиената и на добрия тон - това също е европейско.
Ще станат ли вододел тези избори, не само за преструктурирането на политическите партии отвътре, но и за обществен разлом, или само ще се подмени опаковката, за да се омилостиви публиката?
- Колкото разбирам от моя продължителен жизнен опит, едва ли ще стане нещо, за жалост. Няма какво да крием, че у нас всичко което става, е отражение на това, което става наоколо - от Балканите до Ла Манша. Едва ли ще стане някаква промяна по простата причина, че вече не виждам какъв е този човешки потенциал, който ще я осъществи. Драмата на съвременния българин /доколкото аз я виждам/ е, че няма кого да избере. Едно е предизборен митинг, друго как тези хора се променят след като бъдат избрани. Те тотално изменят на принципите си и търсят най-нахално от сто кладенеца вода, за да да обеснят защо не са направили това, което е било експонирано като примамливо обещание по време на изборната кампания.
- Управляващите /ведно с ВМРО/ предадоха националните интереси по повод на Македония, но това не попречи да натрупат резултати. Припомняйки ваш израз: „Патриотизмът не изключва истината“, Ви питам – истина и патриотизъм винаги ли трябва да са със знак на равенство?
- Трябва да са със знак на равенство, въпреки че патриотизмът е и емоционално състояние. Това е тревичката на твоя роден дом, учителят ти, родителите...Идеята, че сме загубили Македония беше очевидна от тогава, когато я признахме. Ти признаваш държава и автоматично и по подразбиране признаваш нейния език и история. Но друго е комично за мен. Къде се дянаха тези, които получаваха едва ли не истерична уртикария, когато се говореше за македонски народ, език и култура. Те се снишиха. Причината беше ,че Македония трябва да влезе в НАТО и ЕС и изведнъж патриотизмът, който не е партийна субсидия, се изпари. Няма взрив от недоволство, гняв, отрицание, когато по телевизиите вървят субтитри на български в репортажи за Македония.
- Как гледате на случващото се в БСП? Ще се взриви ли партията след оставката на Корнелия Нинова или ще се консолидира след евентуалното и преизбиране?
- Не познавам вътрешните процеси на БСП, не съм присъствал на нито един пленум и не мога да имам вътрешни впечатления и кулоарни оценки. Но факт е, че тази жена, така, или иначе, независимо с каква методика си служи, удвои депутатите, започна една друга оценка на БСП като перспектива. Това е тяхна си работа, има там поразсърдени хора и може би с основание. Но докато те се репчат /с извинение/, други протриват ръце.
- И понежи винаги ви търсят, когато трябва да се обобщават събитията или да се правят кардинални изводи, кажете, откъде трябва да се тръгне в преформатирането на държавата и дали в основата стои нов обществен договор /колкото и думата да се изхаби от употребата след сините и президентът Стоянов/?
- От 89 година се употребяват едни и същи думи: демокрация, реформа, промяна, обществен договор. И всички тези, които ги говорят, или поне част от тях, се провалят. Пак ви казвам, нови хора трябва да има, а не нови институции. Защото хората правят държавата, а не държавата прави хората. Докато не успеем да оценим кой заслужава да води държавния кораб, каквито и да е формални промени да се правят, едва ли ще донесат очакваната идея за справедлив нов живот.
- Като говорите за нови хора, дали се сещате за поне един политик или обществена личност, у когото да са равнозначни чест, морал и родолюбие?
- Не мога да се сетя за такъв човек, не защото няма, а защото аз не контактувам с такива хора. Едно е ясно, че имаме едно всеобщо омерзение, което при това управление е доведено до гигантски мащаб. Често пъти една промяна, дори тогава, когато не носи очаквания резултат, е потребна, така, както Чърчил напуска веднага след победата на Англия във Втората световна война - просто от една умора. А в случая у нас е едно омерзение. Защото как така тези хора - не успяли в едно, разминали се в друго, но са оправили личния си жизнен, битов интерес и то много добре? Значи с държавата не могат да се справят, но със собственото си благополучие могат?
- Позволявам си обобщение: Търсят се нови хора, нови водачи и нови идеи, които да предадат нов смисъл на държавността?
- Да, но нови и млади не означава гаранция за смисъла на тази промяна, защото младостта е биологическо качество, но не е гаранция. Това са най-големите ни страхове. Дали тези, които ще дойдат, няма да възпроизведат онова, което са отричали.
Интервю на Таня Анастасова, Liberta
