Най-известният български актьор в чужбина е изумен от събитията в България и цирковете, разигравани от политиците, както и от невъзможността свободно да се задават най-важните въпроси за обществото.
41-годишният Санчо, както е известен сред своите приятели, е истинска звезда на немската театрална сцена. Снимал се е в десетки игрални филми - от „Лагерът” на Георги Дюлгеров и „Парчета любов” на Иван Черкелов до номинирания за Оскар австрийски филм „Завещанието”. Любимец на немската публика с незабравимите си изпълнения в пиеси на най-прочутите световни драматурзи, Самуел Финци от години работи с Димитър Гочев, признат за един от най-добрите европейски театрални режисьори.
Интервю на Александър Иванов
- Какво ти даде Германия, което тук не можа да намериш?
- Доволен съм от възможността, че мога да правя това, което искам. Там мога да работя, без да се интересувам от нищо друго.Обстоятелствата около работата не ми пречат.Това е голяма привилегия. В България обаче много усилия отиват, за да се концентрираш върху едно действие, много енергия просто отива на вятъра. Там, за разлика оттук, се работи и има респект към работата на другия.
- Как преминава един твой ден?
- От 11 часа съм на репетиция, аз се събуждам в последния момент, взимам един душ и отивам в театъра, прибирам се в 15 часа. Чета текстове, после се връщам на работа и имам представление до 22-23 часа вечерта. Ако през деня не съм на репетиции, снимам в киното. Често пътувам със самолет в Германия, отивам в един град, играя представление, след това летя обратно. Този сезон беше много напрегнат за мен, имаше яка работа.
- Каква е разликата между немската и българската публика в театъра?
- Вече знам какво да отговоря на този въпрос. Основната разлика е, че немската публика е по-подготвена, толерантна, но тази толерантност идва от любопитството и респекта към работата на другия. За съжаление това е нещо, което не мога да кажа за българската публика. Въпреки че не искам да обобщавам, това наистина е разликата, която открих, играейки едно и също представление пред немска и българска публика. Например, когато играхме „Персите” тук, виждах как хора в салона се опитват да се съсредоточат, все пак текстът на пиесата е труден и донякъде ми изглежда, че разликата идва и от това, че в България рядко се работи с антични текстове. Българската публика не е свикнала и трудно приема такъв тип театър. Немската публика идва в театъра подготвена, с желанието нещо да преживее, да научи нещо ново, много от зрителите предварително са чели произведенията. Правило ми е впечатление, че в Германия на театър идват зрители, които си носят текста на пиесата и по време на представлението го сравняват с този, който произнасят актьорите, а когато има някаква импровизация, се учудват, че я няма в оригинала, но, ако импровизацията е добра, естествено, се радват на нея. Последното е малко прекалено, но е факт понякога.
- Накъде клонят везните на твоите предпочитания - към киното или към театъра?
- Нямам особени предпочитания. Разбира се, в киното се работи с други актьорски средства, но що се отнася, както се казва, до егото на човека, театърът е по-благодатен. В него актьорът е решаващият фактор, докато в киното не е така, там той е на 4-5 място. Има много други фактори, които стоят преди актьора. Има режисьор, сценарий, камера, която те обича или не те обича, има музика , монтаж...Що се отнася до същинската работа, смятам, че театралната сцена изисква повече от актьора.В киното други решават какво да вземат от мен, на театралната сцена решавам аз.
- Любимите ти режисьори в киното и драматурзи в театъра?
- Много обичах двама режисьори, които съвсем наскоро починаха – Ингмар Бергман и Микеланджело Антониони. Много обичам също така филмите на Артър Пен, Пекинпа, Шатцбърг и Джон Касавитис. Харесвам и филмите от новата вълна в киното. Естествено има и филми от съвременното кино, които ме впечатляват, но аз няма да кажа, че Тарантино ми е любим...той е важен, но чак пък толкова. Ето например, той има един много хубав филм – „Джаки Браун”, но за масовата публика някак остана встрани. В театралната драматургия много обичам Антон Чехов, напоследък се занимавам с Хайнер Мюлер, много голям немски автор.
- Какво дава театърът на съвременния човек?
снимки Вяра Йовева
- Преди всичко му дава възможност да се върне към изгубващите се човешки ценности, съвременното общество е манипулирано. Чрез театъра може да си отговориш на въпроса защо сме хора. Сцената мен специално ме вади от хаоса навън, а там всичко е наистина толкова хаотично.
- Живеейки в Германия, имаш ли контакти с българската общност там? - Не, не...Имам приятели българи, но малко. Когато отидох в Германия, в началото нямах никакъв контакт и то умишлено. Тогава си казах, че първо трябва да науча добре езика. А контактуването с българи предпоставя винаги да се говори на родния език. И щях да потъна в тази супа, от която съм се мъчил да се измъкна. Минаха 6-7 години и като си стъпих на краката, вече съм общувал по-често с българи. Но аз не съм от този тип хора, които действат и осъществяват контакт, само защото непременнно сме българи.- Какви уроци научи от баща си – големият наш актьор Ицхак Финци?
- Много практични уроци ми даде той. Уроци, които съм получил от самото му съществуване и начин на живот. Той има парадоксално мислене и не избира винаги общоприетия път за решаване на определен проблем, намира свой начин да го стори. При него всяка ситуация може да бъде погледната поне от две места.
- Кое е онова, което не искаш да си спомняш от България?- Онова, което не искам да си спомням ли? Аз вече съм го забравил, избутал съм го някъде встрани от паметта си. Не искам да си спомням казармата, аз нямах толкова тежка служба, но не ми харесваха взаимоотношенията вътре и всичко ми се виждаше много безсмислено и мрачно.
- Кое не можеш да приемеш в съвременния образ на българина?- Безпаметността. Липсата на мисъл какво е било преди, което си е предпоставка да не мислиш какво ще бъде напред. Мисли се само за момента и всичко трябва да стане ей така, с щракане на пръсти едва ли не. Тук има едно нетърпение, което прераства в агресия. Всичко това идва от липсата на памет. Българинът забравя много бързо. Забравят се много извършени деяния и после тази забрава идва не от някаква щедрост или всеопрощаващо отношение, а защото той си казва – „абе, айде, много важно!”.
- Ти наблюдаваш отстрани случващото се у нас, кое ти прави най-силно впечатление?
- Тук съм от няколко седмици и пребиваването ми съвпадна със завръщането на българските медицински сестри. С риск да си навлека омразата на много хора, това, което видях, беше пълен цирк. Изуми ме способността на хората в България да не си задават въпросите ама как стана така, защо толкова време бяха там, защо са били осъдени? Разбира се, не искам да бъда на тяхно място. Те просто са били въвлечени в нещо и едва ли са искали да заразят либийските деца, имали са малшанс и са били на неподходящото място в неподходящото време. Започнаха да се говорят много глупости, беше пълно с политици, които се опитваха да извлекат някакъв капитал от ситуацията. И около това има една много мръсна политическа игра...Това ми изглежда като някакъв български феномен. Аз, например, продължавам да се учудвам на това, че имаше един цар, който стана гражданин, а след това и министър-председател. Продължавам да се изумявам от президента, който се оказва, че е бивш агент на Държавна сигурност. Представяш ли си в Германия президентът или канцлерът да са били агенти на ЩАЗИ?! Не е възможно да се случи! Някои казват, че е балкански феномен, но не е съвсем така, в другите балкански държави такива неща не се случват, явно феноменът си е съвсем тукашен, български. От друга страна нещо в България се движи, нали отчитат икономически растеж, строи се, но какво се строи – пълни безумия! Тук се строи хаотично и то не с легални средства, не знам докъде ще доведе това...Вероятно това е характерен период за страна, която сменя строя си, но този тук трае много, много дълго.
- Като човек, който се е измъкнал от супата, както сам казваш, как може да се промени ситуацията?
- Много трудно и бавно може да стане. Имам чуството, че тук има много особена пропагандна машина...само и само народът да се кара да изглупява. Българските медии не са свободни...естествено, че всички медии навсякъде по света служат на някакви интереси. Това, което чета в „24 часа” и „Труд” понякога ме шокира и нека да си го кажем в прав текст – в Германия ВАЦ минава за една много реакционна медийна групировка. Наскоро четох в „24 часа” есе за Людмила Живкова от Лиляна Стефанова. Е, това какво е? Къде се връщаме? Връщаме се 30 години назад! Където удариш тук, непрекъснато излиза нещо гнило.
- А сега накъде?
- Още малко почивка и след това ще репетирам за Дойчетеатер „Тит Андроник” на Шекспир, после започвам други репетиции и представления във Виена - в Бургтеатер на „Хенри V”, предстои ми да играя и в друга пиеса във Фолксбюне, в Берлин. Съвсем скоро ще снимам и в немска филмова продукция, която ще бъде дебют в киното на една млада и перспективна режисьорка от Германия.
