Едно шестнадесетгодишно момче от добро семейство, християнско, доколкото знаем, с отлични оценки и добро поведение едва не окървави европейската столица на културата Пловдив. С 14,5 килограма взрив той щеше да взриви училището си в последния ден от учебната година. Щеше да погуби хора, с които в продължение на години е общувал всеки ден. Може би щеше да погуби себе си. В името на какво?
Реална ли е опасността?
...Преди три години моят екип, съвместно със СБУ, започна обучение на директори по антитероризъм и опасността от радикализация. Мнозина го възприеха като „много шум за нищо“. Не и директорите от смесените райони – Кърджали, Хасково, Бургас, Благоевград. Християни и мюсюлмани, съжителстващи от векове, добре знаят цената на етническия мир. И отлично разбират до какво може да доведе радикализацията и колко необратими могат да бъдат нейните последствия. За жалост, не навсякъде подобно разбиране е налице.
Вестта на науспелия джихадист – и моля, пишете го без кавички; 14,5 килограма взрив са достатъчни да отнесат и кавичките, и училището, и половината квартал – шокира българското общество, но не и тези, които се занимават с изследване на процесите на радикализация. За тях беше ясно, че подобен инцидент е само въпрос на време. В Пловдив, в София, в Копиловци....Все някъде щеше да стане. Заради безхаберието на институциите, които не обръщат внимание на предупрежденията и зорлем се правят на кьорави. Заради политическата коректност, в името на която политиците премълчаха истината въпреки че пред очите ни се разиграват сцени и събития, които сочеха именно в посока на радикализация на определени сектори от нашето общество. Заради платени социологически агенции, които за едни добри пари изкараха, че няма радикализация и че тая работа може да се случи всякъде другаде, ама не и тука. Заради всякакви български и чуждестранни „поръчкови“ фондации и фондацийки, които ни успиват както им дойде.
...А междувременно
нашето момчето е гледало джихадистки клипове в интернет. Попивало е отровата им и безсмислената омраза в него е растяла. Метастазирала е в сърцето му, в ума му, в мислите му. Както вероятно се случва с много други младежи на същата възраст. Защото нито МОН, нито Агенцията за закрила на децата, нито която и да било друга институция, има политика за киберзащита на мамолетни и непълнолетни от подобни вредни влияния. Защото няма съвместна работата между родителите и тях. Защото всеки слага „чафка“ – отметка за свършена работа. Но работата всъщност не е свършена.
Шестнадесетгодишният неуспял джихадист е разработван от Ислямска държава от години, с него са контактували радикални ислямисти и са вливали в жилите му разяждаща жажда за насилие. И като така, логично е да попитаме: защо в последните 4-5 години МВР, ДАНС и разни други отговорни за нашата сигурност ведомства в един глас ни убеждават, че такова животно няма? Че в България не действат мрежи за рекрутиране? Че не ни грози никаква опасност? Като общество ние сме жертва на лъжите и непукизма на онези, които трябва да гарантират сигурността ни. Бог да пази България, щото те няма да я опазят.
И в живота на младия пловдивчанин
Всичко е вървяло като по учебник
– клиповете, връзката по интернет, срещите на живо, формиране на кръга от единомишленици. За първите две чухме това онова. За вторите за сега никой не говори. В моя изследователски опит обаче не съм срещала случай на съществуване на цяла вербовъчна мрежа, която да се занимава с един единствен човек. Разбира се, че са разработвани и други младежи. Може би в същия град. Може би в други населени места. Но в България. У нас. Сина на съседа. Детето на братовчедите. Нашите собствени деца.
Увереността, че „точно това няма да ми се случи“ не е добра защита от тероризма.
За формирането на кръга от единомишленици тепърва ще има да научаваме. Просто такава е логиката на радикализацията. И моля ви се, не ни убеждавайте, че това е единичен случай. Защото няма как да е. Никой не се радикализира в безвъздушно пространство. Хиляди хора гледат радикални клипове, но само някои се поддават на тяхното въздействие. Радикализират се ония, при които тази идеология задоволява някакви дефицити, звучи в хармония с някакъв жизнен опит, натрупва се в съзнанието чрез общуване в групата, чрез създаване на общност от приятели и единомишленици, която в живота на подрастващите е референтна и поради това – натоварена с изключително значение и влияние. По интернет се вербуват кандидадт-терористи.
Истинската вербовка е на живо, тя има своите индикатори, знаци и звуци. Слава богу, че родителите са ги чули и са се обърнали към отговорните за това институции. Така са спасили не само бъдещето, но може би и живота на момчето. И аз като тях съм родител. И си представям агонията на тая майка и този баща, разкъсани между любовта към детето си и необходимостта да го предадат на органите на сигурността. Може би са щяли да се обърнат за помощ по-рано, но
Към кого да се обърнат?
Къде са специалистите, които се занимават с де-радикализация? Къде са службите за подкрепа? Истината е, че ги няма. Колкото до комисиите за борба с противообществените прояви, знаем какво е отношението на обществеността към тях. И също така, радикализацията не е работа на детската педагогическа стая, поне не в тоя й вид. И въобще, къде са изследванията за модела на радикализация в България?
Преди време на една конференция талантлив млад колега, служител на една от агенциите за сигурност, ни преразказа американския учебник по съдебна психология – как в САЩ младия Мохамед видял на 4 годишна възраст глезена на майка си, а когато на 7 години и баща му го ошамарил, развил Едипов комплекс, поради което станал терорист. Бабини деветини откъдето и да го погледнеш. Може в Америка процесът на радикализация да протича наистина така, но не и в България. Този процес винаги е културно детерминиран, и ако ние не познаваме неговите детерминанти в рамките на българската култура, спокойно можем да смятаме, че всичките ни усилия срещу разпространението на това опасно явление са преливане от пусто в празно.
Какво да се прави?
Най-напред имаме нужда да признаем, че проблемът съществува, и че може да бъде решен само със съвместни усилия на дърава, семейство, училище и гражданско общество.
Нуждаем се също така от стратегията за превенцията и противодействие на радикализацията в училище, но разработена от специалисти, а не от чиновници аматьори, които нито разбират, нито им е работа да разбират от този въпрос. Стратегия, която да бъде прилагана на национално, местно и училищно равнище и да бъде финансово и ресурсно обезпечена.
Успешната превенция и противодействие изискват също така подготвени специалисти, които да оказват подкрепа на семейства, сбъскали се с радикализация на децата си.
Изискват и сериозни ресурси, които родители и учители могат да използват. Джхадистките пропагандни материали са изключително интерактивни и атрактивни. До този момент на мене поне не ми е известно някоя институция, имаща отношение към децата и младежта да е финансирала създаването на подобни ресурси. За наш срам, преди няколко години в социалните мрежи се появи един клип от Саудитска Арабия!!! с участието за звездата на местната поп музика! Че глас, че мелодия, че сюжет, че хореография – прекрасна работа. Ох боже, кога ще ги стигнем ние саудитците....(барем тях).
И като имаме фонд Научни изследвания и разни други спонсори, сме в правото си да предложим финансиране на проекти, изследващи радикализацията и съставянето на програми за дерадикализаця, в които българското общество няма опит.
Пътят назад
Без съдействието на родителите на неуспелия джихадист можеше да се разгърне верига от ужасяващи събития. Въпреки правилната им постъпка, те се пред лицето на сериозни изпитания. Нека не добавяме към тях отчуждението и стигмата, изолацията и самотата, като ги оставяме сами на себе си. Това е моментът, в който трябва да ги подкрепим да върнат детето си. Всички известни програми за де-радикализация разчитат на активното участие на местната общност; на нейната подкрепа и солидарност. Момчето не е пресекло линията, която отделя убежденията от насилието; следователно за него има път назад. Той не е лек. Но трябва да бъде извървян. От него. От семейството му. От нас като общество, ако искаме да държим под контрол тероризмът, радикализацията и политическото насилие.
Проф. Дпн Татяна Дронзина
