Срещата между президентите Радев и Путин предизвика широк обществен отзвук в българските медии, въпреки че и за Путин, и за Радев, те са по-скоро маргинални и безсмислени повторения на широкоизвестни идеи – кой на кого е дал писменост, готовност да се строи АЕЦ Белене, необходимост от рестарт на отношенията и други изтъркани клишета.
Но някак си в страни премина една далеч по-знакова среща – тази на Путин и китайския му колега Си Дзинпин.
Китайският президент подари две панди на московската зоологическа градина по повод 70 години от основаване на дипломатическите отношения между двете страни и определи Путин като „най-близък приятел и прекрасен колега“, на което Путин не остана длъжен и отвърна с подобни комплименти. Но тъй като знаем, в политиката приятелските отношения имат ограничено място, редно е да потърсим какво се крие зад всичко това.
Първо, мястото на срещата - терминът икономически форум не трябва да ни заблуждава. В Русия, и изобщо в Азия постоянно се провеждат най-различни форуми, някои от които се казват „икономически“ и почти всички се титуловат „международни“, та ако ще присътващите да представляват две държави. На тях обикновено се подписват договори за намерение за инвестиции, които почти никога не се изпълняват. Западните лидери рядко присъстват, защото в Европа бизнесът е основно движен от частни компании, и политиците, разбира се, не участват в него – или поне не би трябвало заради опасността от конфликт на интереси. В тази връзка всяко едно изказване, като това на Бойко Борисов след последната му среща с Си Дзинпин, че ще продаваме тонове тютюн на Китай, могат да се гледат само с насмешка. Дума дупка не прави. И меморандум за намерения също.
Икономическите форуми като този в Питер имат преди всичко политическо значение – дават повод и възможност за среща на високи равнища. Именно поради това тазгодишният форум беше бойкотиран от лидерите на страните в ЕС и НАТО, с изключение на Словакия и България. В тази връзка можем да си зададем легитимния въпрос какво прави Румен Радев там? Съобщението, че заедно с Китай и Русия обсъжда бъдещето на света през следващите тридесет години не може да предизвика друго, освен бурен, но нездравословен (за България) смях, както впрочем и „гениалното“ му откритие, че свободното движение на капитали е в основата на неравенството и нестабилността.
Срещата между Дзинпин и Путин обаче е друго нещо. Тя е пореден етап от опасното сближаване на двете държави във време на световна конфронтация, подобна на тази от Студената война. Ситуацията на Русия е добре известна. Тя се намира в международна изолация заради анексирането на Крим и като цяло, заради своето агресивно и провокативно поведение спрямо страните от ЕС и НАТО. Колкото до Китай, то той вече е определен като основен конкурент на САЩ и е на мушката на целенасочени политики, целящи ограничаване на влиянието му. От друга страна и двете държави изглежда настояват за промяна на световния ред, тъй като смятат, че еднополюсен модел не ги устройва. На фона на това, сближаването между Русия и Китай в съюз срещу САЩ и техните партньори от НАТО и ЕС е лесноразбираем ход, който обаче не се предвиди от Запада и съответно не се взеха мерки нито за противодействие, нито за предотвратяване. Това партньорство се случи, тъй като западните политици и техните екипи бяха заети с намиране на аргументи защо такова то не може да се случи. Днес виждаме, че въпросът вече не е дали, а колко дълбоко може да се окаже.
Двете страни са си взаимно изгодни. Путин и Дзинпин имат сходен авторитарен стил на управление, в който личното им политическо оцеляване е от първостепенен интерес за двамата. Да не забравяме, че Путин възприе агресивна позиция срещу Запада след няколкото цветни революции, когато почувства заплаха за собствената си власт. Тогава се изработи и концепцията за борба срещу „намесата в политиката на суверенните държави“, което в превод означава оказване на подкрепа на про-руски диктатори за да се гарантира оставането им на власт. Русия не успя да спаси Янукович, но успя да спаси Мадуро и Асад, като за последния изхарчи значителни военни и материални ресурси. На фона на руските страхове, че САЩ и техните партньори могат да организират Майдан в Русия, притесненията от нарастващото влияние на Китай в Далечния изток и централна Азия, който е исторически регион на руско влияние, изглеждат малковажни, поне на този етап. Тъй като Китай не представлява непосредствена заплаха за Русия и до голяма степен споделя вижданията ѝ за света, Кремъл изразява желание за задълбочаване на отношенията, което се вижда от опитите да интегрира своя геополитически проект Евразийски Съюз с китайския Един Пояс, Един Път (разбира се, последното може да си остане само едно добро намерение) и честите срещи на високо равнище.
Подобно интеграция едва ли е плод на добра воля и силни чувства. Въпреки че Русия очевидно има желание, тя няма достатъчно икономически, човешки и технологичен потенциал за дългосрочна конфронтация. Пълна противоположност е Китай, който е по-предпазлив и умерен, но разполага с необходимия потенциал за конфронтация и гледа с добро око на способностите на своя руски партньор да води хибридна война в страните от ЕС и НАТО. Русия пък получава достъп до нови космически и военни технологии, както и до китайски капитали. Пример за това е сътрудничеството в сферата на въоръжението, основно ракети, проведеният общ експеримент на 7 юни 2018 в йоносферата за заглушаване на цели държави и други.
Заедно Китай и Русия имат големи военни, информационни и кибер възможности да навредят на интересите на страните от САЩ и НАТО. Координирани агресивни действия от тях в различни точки на света биха затруднили сериозно съюзническия отговор, особено заради нежеланието на страните от Европа да се отнасят сериозно към собствената си сигурност и системното ѝ недофинансиране. Освен това Китай има немалко икономическо присъствие в страни от НАТО и ЕС като Гърция, Хърватия и Италия, а икономическото влияние лесно преминава в политическо. По сходен начин, Русия има сериозно влияние в цяла източна Европа чрез износа на газ. Координирани действия в една точка са също силно проблематични. САЩ и ЕС разбраха това във Венецуела по трудния начин, където подкрепата на САЩ за Гуайдо не се оказа достатъчна срещу подкрепата от Русия и Китай за Мадуро.
Има няколко възможности за отговор на заплахата, произтичаща от този „брак по сметка“. От една страна ЕС и НАТО трябва да продължат политиката си на ограничаване на икономическата експанзия на Русия и Китай. Съвсем правилно геополитическия проект на Китай в ЕС, а и в САЩ, е оценен като рисков за сигурността, а ограничаването на енергийната зависимост от Русия в източна Европа е основен приоритет. Но в добавка на тези мерки, трябва да се търсят дипломатически канали и да се напомня на Китай, че руските хибридни действия често водят до хаос и нестабилност, а нестабилността не е в китайски интерес, особено в страните, където има китайски инвестиции. На трето място, САЩ и страните от ЕС и НАТО трябва да задълбочат партньорството си, което е на исторически ниски нива. Ако това продължава, САЩ има опасност да останат да водят сами борба срещу Китай и Русия. Ако тази битка бъде загубена, страните от Европа, и особено от източна Европа, ще са сред първите жертви. Геополитическо прекрояване на стария континент в полза на Русия вероятно ще доведе до икономически, институционален и демократичен застой. И последно по място, но не и по значение – някой трябва да напомни на Путин думите на Тимошенко, които тя отправи от затвора: не си мислете, че самостоятелно можете да надиграете Китай.
На фона на това отсъствието на български политик на честването на 75-години от Десанта в Нормандия, където бяха почти всички партньори от ЕС и НАТО, е притеснителен знак. Притеснително е също така, че Радев предпочете да отиде на форум на Путин и Си Дзинпин по същото време. Въпреки че България е малка страна, тя разполага с възможност за защита на своите интереси чрез огромни геополитически съюзи като ЕС и НАТО, където е равноправен член. Вместо това тя избира съмнителни политики като лобиране за Китай сред европейски партньори и е доста колеблива в колективния отговор срещу Русия. За сега те очаквано не водят до икономически, политически или социални ползи за България, а страната ни продължава да изостава от своите партньори. И да губи доверието им в името на геополитически химери, в които може би не вярват и самите им създатели.
Явор Райчев
