Интелектът винаги ме респектира и надделява над всеки друг аргумент. Във времето остава нетленното – словото и красотата, които се промъкват през полуотворения прозорец на ежедневието и ни спасяват от пошлостта.
Предпочитам услужливия разум пред разумния слугинаж. Предпочитам разумния пред паметливия, защото паметта лъже, а разумът е по-достоверен от фактите. Истината не винаги е във фактите, а в светлината на разума.
Тази светлина идва от дълбоките умове, посяли семената, които подхранват разума.
Мълча пред високия интелект. Прибирам шпагата и спускам предпазителя ако срещна високо слово и бистрота на ума. Тези думи са на проф. Коста Костов за "Факел".
В това мълчание наточвам мозъчните си гънки и събуждам в себе си Човека.
Когато отвори очи, започва да повдига въпроси.
Защо сме мълчали и продължаваме да мълчим?
Какво сторихме за обществото, че си позмоляваме да искаме от него да будува вместо нас?
Колко от нас имаха воля и дързост да се опълчват срещу системата с циничния стоицизъм на Константин Павлов или с вътрешната емиграция на Борис Христов?
След „Нима това е човек” на Примо Леви, колко от нас са доказали воля и съвест при нечовешко изпитание?
Днес, както и преди, 99.99% сме конформисти и кухненски революционери, ползваме се от системата и мълчим за нейните недостатъци.
Какво сътворихме ние, моралистите, диванните бунтари, кухненските четници, демократите, които искахме промяна, а извоювахме тази уродлива форма - ни тоталитаризъм, ни демокрация - а тоталитарна демокрация или демократична диктатура, за по-кратко – демократура.
Прав ли е Карл Шмит, консервативният политически теоретик, че либералната демокрация е фикция и политическото функционира най-успешно в условия на диктатура, че политически ред може да има само при деспотичен суверен, че диктаторите са по-съвместими с демократичното управление, защото изразяват волята на едно сплотено мнозинство, че базисните идеи на либерализма – човешки права, върховенство на закона, толерантност – са лицемерие и само прикритие на диктатурата на елитите, а не на народа. За това си мисля, когато наблюдавам българската демократура.
По-добри или по-крадливи са днешнитe политици, по-добри ли са днешните журналисти, учители, лекари, прависти?
По-пълни ли са нашите библиотеки, повече книги ли четем, каква музика слушаме?
По-почтени и по-честолюбиви ли сме от вчера, щом мълчим и лапаме безропотно политическия тюрлюгювеч, който ни поднасят?
Получихме свободата, която искахме и я консумираме докато танцуваме чалга.
Това ли е промяната, която искахме?
Търпим управлението на малообразовани и крадливи мерзавци, по-крадливи от старите партийни кадри, които от страх пред самодържеца, крадяха с мярка.
Ако днес имаме свободен избор, защо избираме все същите полуидиоти?
Или някой ни лъже, че имаме избор?
Не е ли страшно, че идиотизмът сред българските политици придобива епидемични размери и патологичният процес ще се развие така, че след полуидиотите ще дойдат пълните идиоти.
А пълните идиоти вече са на прага и напират отново да ви управляват.
Ако направим равносметка за политическите процеси от началото на прехода, не мислите ли, че българската политическа класа деградира до затворена олигархична ложа на недосегаеми величия с маниакални идеи, които ние всички обслужваме.
Ето и най-трудният въпрос: по-добре ли сме сега, когато държавата се ръководи от деспотичен, нарцистичен, самодостатъчен, самонадеян, нагъл и коварен хитрец, в условията на свободен избор и парламентарна демокрация, отколкото тогава, когато нашият избор нямаше никакво значение в условията на неизбежен, геополитически предизвестен социализъм?
Или сме могли да имаме друга съдба?
Днес има достатъчно банани, портокали и шоколад, караме „западни” коли, обикаляме свободно света и си въобразяваме, че свободата ни е направила различни. Така, неусетно се превърнахме в бананова република, гарнирана с чалга и гей-паради, управлявана от безродни и безкнижни политици. Изнасилихме демокрацията и и се роди копеле - диктатура на простотията.
Ако някой не ни подари Свободата, ние няма да посегнем за нея. Свободата не работи там, където не са готови за нея. Подарена е като да спиш с проститутка без да платиш.
Кражбата, далаверата, корупцията се превърнаха в приемлива обществена норма, в ценност, която измести нравствените добродетели и деморализира българите до степен, че не припознават моралните добродетели като ценност, необходима за да бъдеш добър гражданин и успешен политик.
Жална ни майна ако избираме все същите уродливи какавиди - бивши и настоящи!
Всички сме виновни за днешна България, която не е тази, която сме мечтали.
Не сме я заслужили още.
Какво свършиха днешните “демократи”, които се изживяват като вестители на свободата и демокрацията? Ибрикчийстват, заглаждат езици върху дланта на Борисов. Слушат прехласнати Ахмед Доган, който всеки път им говори така, сякаш е пред група от анонимни алкохолици. Опозиционните конформисти са постоянното присъствие в самодейния политически театър и в сценария на бездарната политическа пиеса именувана „Докато съм жив, няма да умра”.
Какво правят българските синьогриви демократи, за да не се възпроизвежда българската “генералната мерзост”?
А „тримата глупаци , които станаха ортаци”?
Вкупом всички ненужни станаха.
Колкото по-нагоре се катерят, все повече оголват задника си. Накъдето и да се завъртят, все той е отпред.
От клоаката на властта, някои политически артефакти поемат към Брюксел, вместо да се потулят в подмолите на собствената си негодност за политически прелом. Ще ни помахат за сбогом, като плъхове, които напускат потъващия кораб. Искат от народа доверие, за да продължат да мишкуват сред политическата номенклатура, бременна от неприкритата си властова похотливост.
За 30 години, от „синята мъгла” не се роди нито един достоен, почтен политик, отговорен към щенията на този изтерзан народ, който предостави цялото си доверие, за да го дадат без бой на безродния български „Цар”, с републикански чип. Той се оказа прокоба, защото след неговото кратко „царуване” дойде пълният погром и безвремието на Безпросветните. Те отгледаха доморасли, глухи за народната воля демокретени, които възседнаха институциите и за народеца не остана ни хляб, ни справедливост.
А са необходими личности с чест и достойнство.
Никой от нас не е светец, но всеки има неотменимо достойнство и добродетели.
Стефан Цвайг писа: “Който не може да стане Еразъм, става епископ.”
Достатъчно е да бъдем просто Човеци.
Проф. Коста Костов, "Факел"
