Нека изложим публично известните факти и се опитаме да оценим бизнес достойнствата на сделката – малко по малко, бавно и систематично, така че дори неспециалистите да могат да разберат.
Да започнем с това, че имаме действащ договор за транзит на газ между „Газекспорт“ и „Булгартрансгаз“, който използва сегашния Трансбалкански тръбопровод. Договорът е до 2030 г., със „сигурни“ приходи от 1,2 млрд. долара в транзитни такси. Това не е общата сума на договора, а само сегментът „транзитирай или плащай“, с натрупване до края. Тези приходи са независимо от това дали Газпром ще реши или не да прекрати транзита през Украйна и да поеме алтернативни маршрути през Турция, Германия или Северния полюс. Пари в брой и в джоба. Или почти.
Отказването от тези вземания, обаче е неотменимо условие от страна на Газпром, ако искаме да влезем в новото начинание с руско-турския-балкански (RTB) поток. Газовите войни на Русия с Украйна следват интересите и целите на Кремъл, не нашите. От нас обаче Кремъл иска да вземем неговата страна и да се откажем от този сигурен приход от 1,2 млрд. долара. Десетгодишната история на договор не е най-добрата база за сравнение, защото когато подписвахме договора за транзит, бяхме насаме с Газпром, нямахме алтернатива и по същество нямахме друг избор, освен да се подчиним на капризите на Кремъл. Оттогава ситуацията коренно се е променила и вече не сме податливи на изнудване. Ако „Газпром“ заплаши днес да прекъсне доставките, ще намерим незабавна и по-евтина алтернатива – поне шест компании могат да заемат пазарния дял на „Газпром“.
Да повторим, предварителното условие на Москва за влизане на Булгартрансгаз в новата транзитна сделка е нашият ТСО да се откаже от легитимната си договорна претенция за обезщетение от един милиард и двеста милиона долара! Нетната настояща стойност на тази сума, при 4% годишна лихва, е приблизително 850 млн. долара.
За разлика от близнаците проекти в Сърбия и Турция, българският оператор на преносна система, BTG, ще трябва да поеме целия инвестиционен и проектен риск в руско-турско-балканския поток на стойност $1,4 милиарда. Ако газопроводът не бъде завършен преди двата крайни срока – за предварителните и за окончателните обеми, BTG ще бъде изцяло отговорен пред Газекспорт и всяка друга компания по веригата, която инкасира загуби или щети.
Така например, ако САЩ решат и наложат санкции на „Северен поток-2“, което извън всякакво съмнение ще рефлектира и върху Турски поток-2, то продължението през България, което БТГ изпълнява, ще бъде или прекратено или забавено. Но българският ТСО си остава длъжник по договорите за изпълнение, доставки, инженеринг, тъй като санкциите не са форсмажорно обстоятелство.
България отново потъва в капана на жертвеното агне – същият, който президентът Путин използва за да отклони собствената си отговорност за края на проекта „Южен поток“. Истината е – неговото преустановяване няма нищо общо с България или дори с Европейската комисия, а с дефицитните действия на Кремъл – главно анексирането на Крим, което доведе до санкции и направи невъзможно финансирането на проекта от основния западен партньор – италианската ЕНИ и тя се отказа да финансира допълнително за да компенсира политическите авантюри на Путин.
Да погледнем на ситуацията от гледна точка на рисковата експозиция в този проект от страна на Булгартрансгаз. Годишните приходи на компанията са в диапазона от 300 млн. долара годишно. Размерът на инвестицията в руско-турско-балканския поток е почти 5 пъти по-висока от годишните EBITDA, което напомня на българската поговорка към копчето да пришием балтон. Ако звездите обърнат гръб, компанията може да фалира почти незабавно, като бъде принудена да разпродава активи за да погаси дълговете си. Това с продажбата на активи не е най-лошия вариант, защото предполага BTG да остане „на коня“ и разпродава сама своето „семейно сребро“, а не кредиторите или от тяхно име синдиците да разпродават пожарно. Тези с претенциите са дълъг списък, като се започне от руската ТМК, италианската Бонати, австрийската Макс Щрайхер, Газекспорт, финансиращите банки, доставчици и т.н.
Предвид на хипер-риска в проекта, Булгартрансгаз задължително трябва да го диагностицира и да се опита да ги управлява и смекчи, особено в частта сигурност на приходите. В доволно ранен стадий на проекта, наетите консултанти на БТГ, изчислиха първоначалното минимално равнище на тарифи, което да оправдае вземането на окончателното инвестиционно решение от страна на Булгартрансгаз и да осигури подкрепата на българското правителство. Тези равнища станаха условия в пазарния тест, но на етап обвързващи оферти, Газекспорт показа, че няма намерение да се съобразява с интересите на българския ТСО и предложи свои по-ниски равнища на тарифи, при това с ултимативен тон – „или се съгласете или няма сделка“. Така и на слепите стана ясно, че Булгартрансгаз не притежава силните карти и не „командва парада“. С намалената тарифа и прогнозираните по-ниски приходи, икономическата изгода на проекта беше сериозно компрометирана – бизнес логиката излезе от стаята и на нейно място влезе политиката.
За да добавят обида към унижението, Газекспорт се саморазправи и с плахите опити на Булгартрансгаз да разиграе самостоятелно българския участък и определи изпълнителя на проекта с избора на саудитската компания „Аркад“, в противовес на предварително избраните в Газпром компании изпълнители от ЕС и Русия.
Сега процедурата се обжалва в Комисията за защита на конкуренцията, като е напълно възможна и съдебна фаза във Върховния Административен Съд, което на практика изтласква проекта извън предвидената времева рамка.
Подводните течения не свършват дотук. Моделът на финансиране на проекта е напълно неясен, скрит зад набор от договорености между Газпром и група финансови посредници, които посредничат в схемите за финансиране извън обсега на БТГ. Всички задължения по договорите, по които страна е българския ТСО, се предвижда да бъдат погасени от бъдещи постъпления от транзитни такси.
Все по-ясно става, че „Булгартрансгаз” се е съобразил изцяло с договореностите между „Газпром” и ТМК, които покриват не само българския участък, но и други части на схемата Турски поток в региона. Плащанията към Бонати и Макс Щрайхер също се покриват от постъпления от транзитни тарифи, но за отбелязване е, че това не е класическа, опосредствана от банка схема за проектно финансиране, а друг газпромовски вариант, при който от едната страна която има кредити, а от друга приходи, а в ролята на посредник или диспечер влиза самия Газекспорт, който действа като клирингова къща по проекта за дълга на БТГ.
Основната задача на Булгартрансгаз е да намери първоначалните 250 милиона евро за да стартира проекта. Тъй като има твърде дълъг списък от кредитори, чакащи да получат своят дял от постъпленията от транзитната тарифа, е много вероятно за да обезпечи този първоначален кредит, БТГ да трябва да заложи и допълнителни активи.
Погасяването на дълга през следващите десет години, включително на главницата и на лихвите, ще породят нужда от рефинансиране и допълнителни финансови разходи по договора за инженеринг, доставки и строителство. Това което се получава в крайна сметка – според първоначалните и действителните разчети за разходите и приходите – е че проектът „виси“ с деликатен баланс, като прогнозата за нетния финансов резултат е от порядъка на 400 милиона долара – т.е. по-малко от 40 милиона долара годишно за инвестиции в размер на 1,7 милиарда долара!
Ако добавим към окончателната проектна сметка и цената на двете газови компресорни станции – нови 180 млн. евро, които също трябва да бъдат възстановени от бъдещите приходи от тарифи, то нещата направо „потъват“.
Екипът на БТГ нарочно пропуска да спомене разходите за газови компресорни станции в първоначалната сметка, защото се страхува, че това ще подкопае и без това трудно забележимата бизнес логика на проекта, като доведе и до потенциален отрицателен паричен поток.
Газпром напълно контролира българският участък, като повтаря изцяло схемите заложени в „Южен поток“, като избира сам компаниите които да градят, да доставят и да проектират, като в последна сметка определя как да се разпределят ползите и рисковете от руско-турско-балканския поток.
Едно е сигурно – Булгартрансгаз и България не са сред очевидните печеливши.
Тъй като прогнозните печалби на БТГ през следващите 10 години не са сигурни, компанията ще се нуждае от резервен план за действие – план Б, за да компенсира недостига от приходи от гамбита си с Газпром. Единственият друг възможен източник са други клиенти и други услуги. Тъй като държавният регулатор КЕВР доброволно се отказа от правото си да определя индивидуални тарифи за вход и изход от различни точки, „Булгартрансгаз“ може да избере да допълни по-ниските си приходи от входно-изходните тарифи по руско-турско балканския поток с по-високи тарифи за конкурентите на Газпром, които ползват услугите му. По този начин руският газов монопол ще убие два заека с един изстрел – ще получи по-ниски тарифи за себе си, и осигури по-високи за съперниците си – нещо като скрита субсидия. Което не е нищо ново – и сега Газекспорт транзитира газ през България на тарифи, които са над два пъти !? по-ниски от тези, които плащат конкурентите му. Регулаторният орган КЕВР, поне на теория, би могъл да се намеси и поиска БТГ да докаже обосноваността на отделните входно-изходни тарифи. Проблемът е обаче, че значителна част от разходите подлежащи на доказване не са специфични за отделните точки в газопреносната и транзитна система, а отразяват общите оперативни разходи на компанията.
Но това не е последното за добавяне към сметката на проекта. Картината става още по-нелицеприятна, ако отчетем и стоте милиона евро дълг, които „Газпром“ ще получи от БЕХ, след неотдавнашен ултиматум, по „приключилия“ Южен поток. С този нов финансов камък, бизнес смисълът на продължението на Турски поток – 2 през България, окончателно потъва.
В баланса – вземане – даване в руско-турско-балканския поток невидимо присъстват и изчистване на лични сметки на други олигарси, на други дългове към ВТБ по други сделки, включително скрити претенции по Южен поток, загубите от който Владимир Путин определи на 800 милиона евро. Така, че посоченото по-горе плащане от 100 милиона евро от БЕХ на Газпром е само върхът на айсберга. Олигарсите обират каймака; държавните компании поемат сметката.
Всеки проект, независимо от това колко е напреднал или концептуално е зрял, започва с първоначални „малки“ разходи, след което следва по-големи разходи и накрая се стига до реките от финансови потоци. Лошото е, че харчовете стават бързо, а дълговете се плащат болезнено и с години. Много години ще минат преди в счетоводните баланси на Булгартрансгаз да се появи изобщо някаква печалба, а междувременно компанията поема твърди ангажименти и крайни срокове за пренос на руски природен газ до сръбска граница, които са извън неговия контрол и възможности. За пореден път, Дамоклевият меч, виси и заплашва да срине финансово Булгартрансгаз, която е едновременно собственик на мрежата и лицензиран оператор, заради прекомерно сигурните и огромни дългове, от една страна и прекалено ефимерните и отдалечени ползи.
Въпросът е защо тогава тръгваме по този хлъзгав път?
Помните ли къде започнахме в началото на този анализ? Руско-турско-балканският поток няма да „отлепи“ от кота нула, ако не се откажем от 1,2 млрд. долара „сигурни“ приходи по съществуващия транзитен договор, който изтича след десет години. Разходите до този момент, без да има и един линеен метър прокаран газопровод – вече надхвърлят 20 милиона лева, а сметката продължава да нараства, както се случва с всеки един руски енергиен проект в България.
Причината за умишленото потулване на скандала с отказа от сигурните приходи, е че ако джинът излезе от бутилката и обществото започва да задава въпросите си открито, ще лъсне скандал с истината за криминалната небрежност на поредица от министри на енергетиката и ръководители на Булгартрансгаз и Булгаргаз, които са позволили в договора за транзит да има подобна позорна клауза за арбитраж в Москва. Тъй като на практика е невъзможно да се намерят аргументи „за“, още повече в контекста на продължаващото съгласие и отсъствие на действия за промяна на ситуацията, отвличащите маневри остават единствен изход. За отбелязване е, че подобни неравноправни арбитражни клаузи изглеждат странни дори за договорите на Газпром. с компании от бившия Съветски съюз.
Концептуалната схема и матрицата на продължаващата зависимост, залегнала в идеята за Големият Енергиен Шлем, договорен от бившия президент Първанов, бившия премиер Станишев, бившия енергиен министър Овчаров и по-късно от премиера Борисов, предполагат непрекъсваемост на свързаните парични потоци. Ако даден проект достигне ниво на краен абсурд и самоотрицание, поради което финансовите приходи спрат, се стартира нов проект или се възобновява съществуващ проект, за да се осигури устойчива платформа за значителни плащания по проектите, част от които се връщат за да финансират политическите и бизнес проксита на Русия и каналите на влияние на Кремъл в България.
Дори когато се предполага, че проектите са окончателно спрени, – както при тръбопровода Бургас-Александруполис – остава тънка нишка, която позволява на адептите от двете страни, ако възникне удобна възможност или необходимост, да ги рестартират, за да се смажат колелата на корупцията.
Докато преследва големи геополитически проекти със съмнителна репутация и ползи, Булгартрансгаз не инвестира в проекти, търсени от пазара, като например дългоочакваното (отлежало 12-години) разширяване на националната и транзитната газова система и на подземното хранилище „Чирен“, което би да позволи на вноса на тръбопроводен и втечен газ от конкуренти на Газпром на българския газов пазар.
Единственото нещо, което е „грандиозно“ в този руско-турско-балкански поток, е грандиозната корупция, която е достатъчна за да осигури първоначалния тласък и старт на паричните плащания по проекта, но която със сигурност няма да бъде недостатъчна като ресурси, логика и устойчивост, за да доведе проекта до успешен край.
