Лириката на Николай Милчев поразява с нежността си, с изчистения до съвършенство изказ, с естествената походка на римите, с неестественото - за традиционно сглобените писачи - напълно неочакваното за тях продължение на духовното в материално. И на зримото в незримото.
Николай отдавна не може да нарисува средновъздействаща словесна картина - стиховете му се врязват в слушателя като невидими рогца на агнец - едното пробива коприната на душата, друго навлиза свободно в сърдитото съзнание.
Милчев обича медоносните думи и те с готовност го пренаселяват като свой любим кошер... Светъл, небесен, църковен по своему, празничен, но никога празен кошер. Той също е Висока пчела, различна Пчела, особена и изящна в полета си към съвършенството, към градежа на паралелен свят, в който диша добрината и светулкат светулките на светлината.
Той умее да издишва виденията не само като ги запечатва с печата на отпечатаното отражение, той чете извисените те си състояния ту като дете, тук като влюбен мъж, ту като същество, което не иска знае нищо повече за себе си.
Отдавна и отдалеч наблюдавам светлинните съчитания на този светъл дух.
Вече ги следя отблизо.
И сянката ми става все по-къса.
Румен Леонидов
Уводни думи от Цветана Милчева
Когато Николай получи покана да бъде представен като поет на месец юни на Столична библиотека и пое риска по съребрена линия, като поиска аз да кажа думи за него, отворих Уикипедия, за да се уверя, че не пропускам нещо важно. Тогава се сетих за една случайна среща – пред Народния театър преди години видяхме един наш отдавнашен познат, който много искрено попита: „Абе ти още ли пишеш за жаби, буболечки, мехурчета и мравки?“
Повярвайте – нямаше никаква злонамереност, нито ирония. Едно безкрайно, непреодолимо недоумение си припомних аз от този разговор. И от двете страни...Жаби, буболечки, мравки, котки, деца, глухарчета... И ето какво си помислих:
Понякога поезията вероятно е най-неоспоримото доказателство за неприспособимост. Неприспособимост към очакванията да отговори на традиционна представа, че поезията води до катарзис със способността си да въздига погледа и душите нагоре, да говори съдбовно, да назовава безспорни истини, да налага патетични поанти. Нашата литературна класика ни дава блестящи образци за това.
Тогава се върнах към Уикипедия и си дадох сметка, че в 18 поетични книги на Николай няма нито една поема. Вгледах се в заглавията – мисля, че там е отговорът. Заглавието на първата му книга наистина „вдига“ погледа към високото – то е „Висока лоза“. Обаче не това е важното, а желанието човек да остане жаден:
Остани си висока лоза,
жаден пътник край теб да остана.
Същата работа е и с времето – „Което ще бъде“ е единственото заглавие, което някак си ориентира към бъдещето. Веднага след това е „Което остава“.
Какво остава? Остава усещанeто, че „в детството животът ми е спрял/ и вече нищо друго не умея.“ Остава някой да повярва, че мравките са мъдри, че човекът докрая остава дете, често пъти безпомощно, че животът може да е спрял в детството, че дъждът е тънък, асиметрията – съвършена, мирозданието е едновременно „прелъст“, „прелест“ и свегогорски стихотворения, а поезията се ражда едновременно с човека като дар Божи и като изпитание – затова е възможно например да се роди „малката поетеса“, както и „Пейзажи с Лолита“.
С други думи – за поезията, както и за любовта, и за живота, същностно е вглеждането в Началото. Както знаете, то често е невидимо, в най-добрия случай началото е не по-голямо от зрънце, затова то трябва да бъде обгрижвано, спасявано от баналности, трябва да сме влюбени в него, трябва да е създадено от любов и с любов. Това, струва ми се, е един от малкото начини да опровергаем една наша обща прекрасна познайница, завещана ни от Екзюпери, която мъдро твърди: „Езикът е извор на недоразумения“. Не и езикът на поезията, любима моя, защото това е езикът на самото естество. А кой ще определи големите и малките творения на естеството? И необходимо ли е?
По-важното е, че поезията дава възможност на човека да бъде мъничък и като дете безкрайно пъти да проглежда за света, да се изумява от божествените намерения, да се опитва да ги изговаря. По-важното е, че поезията може да бъде обещание, че някога ще пораснем и без да се перчим, ще видим този свят и себе си отгоре.
Спомням си и оня изумителен филм – „Обществото на мъртвите поети“, със стиховете на Уолт Уитман: „О, капитане, мой капитане...“ Може би съдбата на поета е да бъде „капитан“ отвъд зримото, което значи – капитан на тайните, за които дори не подозираме, че съществуват или че ги носим в себе си.
Имам намерение да затворя композиционната рамка на тези размишления с надеждата, че някои от тях се отнасят за поезията, която ще чуете тази вечер – с други думи, да се върна към въпроса на нашия приятел, за който ви споменах в началото. И тъй като не си спомням отговора на този въпрос, да ви прочета едно от последните стихотворения на Николай, пък то може и да прозвучи като отговор:
ЛЮБОВ
На пейката седяха гълъби.
Седяха си –
облягаха крилата си на пладнето,
събличаха си по едно перо
и се разхлаждаха
с надеждата
за облаче.
Четяха вестници със букви от мушици
и с редове от бели пеперуди.
И бяха толкова залисани и сънени,
че целият следобед им се губеше.
С такива гълъби е лесно да говориш,
ако езикът ти лети и е високо.
И нищо, че са седнали на пейката,
те чуват как съзвездията шепнат
и как тревите гукат като бебета.
С такива гълъби е лесно да си близко,
ако разлистиш здрача и им прочетеш
поне едно – едно стихотворение,
което почва може би така:
„На пейката седяха гълъби
и си приказваха.
Какви далечни хора
бяха тези гълъби…“
