Брус Лорънс
Няма природно възникнала вражда. Всяко противопоставяне израства от специфична поредица от исторически обстоятелства. Ние на Запад се изкушихме от идеята, че исляма не е просто исторически неприятел, но и естествен враг на Европа и по-късно на целия Запад.
Не беше така с "червения" враг. Когато през 1989 година комунистическата заплаха приключи противопоставянето между Съединените щати и Съветския съюз се превърна в квази-съюз. В средата на 90-те нямаше вече червена заплаха; вместо това имаше един зелен враг: исляма. Скрит винаги сред сенките той се появи като реален неприятел през 70-те по време на Иранската революция. Групата брадати аятоласи с техния лидер Аятолах Хомейни стана духовническата противотежест на светския, про-западен капиталистически ред. И все пак, нито иранците, нито либийците, нито ливанците, суданците и иракчаните са реалната заплаха. Когато през 11 септември 2001 година зеленият враг излезе от сенките, влизайки в световните новини, той бе една свързана със Саудитска Арабия частна група, атакувала САЩ в името на Аллах. Очевидно ал Кайда оправда най-лошите страхове на мениджърите по управление на кризите и пазителите на цивилизацията. Имаше ислямски враг, със саудитско лице и модерни оръжия, който бе реален и непоколебим. 11 Септември изглежда потвърди главните теории предложени след Войната в Залива: сблъсъкът на цивилизациите на Самуел Хънтингтън, повторението на кръстоносните походи на Бърнард Луис и изплуването на фашизма с ислямско лице на Франсис Фукуяма.
От 11 септември теорията за "сблъсъка на цивилизациите" доминира и обединява всички останали теории. Тя обяснява враждебността между ислям и Запад като древна и неизбежна. Нито едното, нито другото обаче е вярно. Това противопоставяне е направено от човешки същества и следователно може да бъде отстранено от човешки същества.
Историческите събития през последното хилядолетие трябва да бъдат преразказани от по-широка перспектива, която включва многобройни интерпретации на същите събития и техните последици. Няма един единствен християнски възглед и няма единствен негов мюсюлмански двойник; и двата показват вътрешно разнообразие.
Това, което е нужно за да се преодолее псевдо-диалектическата и безкрайна война, е двойната критика - външна и вътрешна - която трябва да започне със символичното събитие, витаещо в спомените и на християни, и на мюсюлмани: Кръстоносните походи. Кръстоносните походи започнаха преди повече от 900 години и продължават и до днес. Призива на папа Урбан ІІ за поход на кръстоносците през 1095 година не беше изолирано послание за европейското средновековие, а пробуждане на християнския свят срещу заплахата на исляма. Или както казва папа Урбан ІІ: "В наше време, чрез християните, Бог се бори в Азия срещу турците и в Европа срещу маврите." По логиката на кръстоносеца християнинът трябва да се бори непрекъснато, на всеки континент и във всяка епоха, срещу турци, маври, сарацини или техните общи наследници от 21 век: мюсюлманите.
Протестантските и католическите кръстоносци
Кои са днешните кръстоносци? Те са протестанти и католици. Водещите новини показаха грубите провокации на евангелисти: от председателя на Южната Баптистка Църква, който осмя Мохамед като педофил до пасквила на Франклин Граам, в който ислямът е една зла, погрешна религия. До 1995 година баптисткият пастор Тим Лахей бе познат най-вече с лидерството си в движението Християнско Семейство. Сега той стана автор на цяла поредица от бестселъри с апокалиптична проза. Той смята, че фикциите в книгите му не са фантазия, а факт, който накрая ще се случи. Апокалипсисът ще се случи в близко бъдеще и ще бъде белязан с жътва на души. След изпитанието ще останат малцина, докато мнозинството ще бъде осъдено на вечния огнен ад.
Какво от всичко това е свързано с исляма? Привидно нищо. Целта на християнската десница е чисто религиозна: да се върне Йерусалим в ръцете на еврейския народ. Все пак зад това стоят реални хора. И реалните хора, към които е прицелено вниманието, са арабите. Това са араби, които населяват Йерусалим и го бележат като територия на Антихриста. Арабите са тези, които представляват силите на злото. Арабите са хората, които трябва да бъдат убити в Битката на Армагедон. Единствено с премахването на арабско-мюсюлманския звяр Свещената земя ще бъда върната на Божия народ.
В сравнение с протестантските разказвачи на последния ден, техните католически двойници изглеждат почти безобидни с възгледа си за последните дни и арабските си противници. Но дали наистина са безобидни? Да вземем Ватикана. Често се твърдеше, че сегашният папа като цяло е добре разположен към мюсюлманите и в частност към палестинците. Но папските изказвания включват също така и обявявания на светци. През април 2003 година един неизвестен капуцин монах-проповедник бе обявен за блажен. Неговото име бе Марко Давиано. Предполага се, че брат Марко е измислил известното кафе капучино, че е бил монах капуцин от 17 век и че е помогнал на защитата на Виена от турско нашествие през 80-те години на 17 век. Турците бяха мюсюлмани и както се твърди претърпяват поражение, защото брат Марко сплотява протестанти и католици в борбата срещу мюсюлманските нашественици. Турците, разбити през 1683 година в битката при Виена, никога повече не успяват да навлязат в Западна Европа. В изявлението си през април 2003 папа Йоан Павел ІІ прослави този момент като победа на християните. Той похвали брат Марко като истински кръстоносец, защото е помогнал за защитата на "свободата и единството на християнска Европа", напомняйки с това на днешните католици, че континентът е изграден на основата на "общи християнски корени". Неизречените слова обаче бяха: "мюсюлманите не са добре дошли; вървете си у дома, в Азия или Африка, отидете се от християнска Европа!"
Освен папските изказвания има и свободни католически полемисти. Сред тях водещ е Уилям Бъкли. Скоро след като САЩ завърши инвазията си в Ирак Бъкли написа една провокативна статия за The National Review. Тя бе озаглавена "Напред, християнски мисионери!". Което бе ехо от англиканският химн от 19 век "Напред, християнски войници!". В статията Бъкли заяви, че в днешен Ирак протестантските мисионери са били прави, казвайки че християнските мъже и жени трябва да "отдадат живота си, дори с риск, според думата на християнската вяра." Особено трудно, оплаква се Бъкли, е че умереният мюсюлмански глас събужда враждебността на войнствения ислям, враждебност, която търси удовлетворение в хаоса." Според Бъкли единственото убежище както за умерените мюсюлмани, така и за вонстващите ислямисти, е тяхното обръщане в християнството.
Ислямската риторика като кръстоносна логика
Кръстоносните кампании са реципрочна война: кръстоносната логика е подобна на ислямистката или на ислямистката екстремистка риторика. Ислямистите твърдят, че говорят от името на вечните истини на Корана. Те твърдят това дори когато не говорят от името на всички мюсюлмани. Войнстващите мюсюлмани са малцинство, те са малка фракция. Sine qua non (задължително условие) на ислямската вяра е "Няма бог освен Бог, Мохамед е Божия пратеник." Човек, веднъж направил подобно твърдение с пълна искреност, е вече мюсюлманин. За повечето мюсюлмани следващите задължения след откритото признаване на вярата са мирни: молитви, постене, даване на милостиня и пилигримство. Ислямските обичаи имат точен ежедневен режим, но въпреки това за повечето войнствени мюсюлмани не е достатъчно да кажеш "Няма бог освен Бог." За това малцинство необходимото последствие от изповядването на вярата е защитата на вярата. Вместо ежедневната молитва, милостините, постенето или пилигримството, следващата стъпка, която се изисква от всички вярващи в Аллах и неговия последен пророк Мохамед, е воденето на война, свещена война или джихад.
Войнстващите мюсюлмани са кръстоносци на Аллах. Те, подобно на кръстоносците, са твърди бойци на вярата. Те възприемат термина джихад като свещена война. Те гледат на себе си като на свещени бойци. Другите мюсюлмани оспорват термина като прекалено воинствен. Въпреки това войнстващите ислямисти ценят джихад като истинската страна на вярата. Първо вярваш, после се бориш за това, в което вярваш. Свещената война трябва да бъде водена срещу всички невярващи. Това е модела и завещанието на най- ранните мюсюлмани. Тези, които първи са приели Божието откровение от Мохамед и са станали мюсюлмани са били принудени да водят битка със своите противници. Те са се борили за преимущество на исляма в Арабия. За войнстващите мюсюлмани няма разлика между Арабия от 7-ми век и Америка от 21 век. И двете са царства на невежество. За тях и двете са бойни полета, слагайки добро срещу зло, те срещу нас.
И така кредото на кръстоносците - да убием езичниците сарацини - е свързано с кредото на войнстващия ислям - да убием неверниците християни. Двете убеждения привличат бойци за вярата и всяка страна е готова да проповядва и да действа според своята свещена вяра срещу враговете си. Техни врагове не са само друговерците, но също така и вътрешните дисиденти. В действителност, дисидентите са най-опасни според тях. За войнстващите ислямисти, както и за християнските кръстоносци, първата задача е да се справят с единоверците, които твърдят, че са вярващи, но не желаят да се борят за вярата. Те са считани за лицемери, за отстъпници и еретици.
Ако религията е мир, нито кръстоносците, нито мюсюлманските им двойници, са религиозни. Те търсят война, не мир. Голямото убеждение на апокалиптичната догма е войната в името на Бог, моята вяра срещу твоята, краят на света още докато сме живи.
Ние се нуждаем от религия, свободна от враждуващи и изобличители. Ние имаме нужда от придвижване отвъд известения край на света. Трябва да се съсредоточим в това да правим света по-добро място за живот не само за вярващите, но и за невярващите, за мюсюлманите, юдеите, християните, будистите, индусите и сикхите. Защо? Защото Неизвестността (Тайната, Мистерията) е първото и последното име на свещеното и не високомерието, а смирението е крайният тест за вярата. Истинският проблем не е нито в исляма, нито в християнството; враговете не са сред тези, които се идентифицират като мюсюлмани или християни. Враговете са тези, които смятат, че религията е основа за конфликт, вярата - мотив за насилие, а Армагедон краен резултат от войната. Враговете са войнстващите защитници на вярата.
Отвъд кръстоносните походи и кръстоносците
След 11 септември в медиите на Съединените щати преобладават картините свързани с исляма. Нападението на Световният търговски център и Пентагона беше театър. Целта на самолетите не бе само разрушаването на сградите и убийството на хора, но и да бъде изпратено послание до възможно най-голяма аудитория чрез модерните медии. Посланието бе колкото и ярко, толкова и просто: Съединените щати са врага на исляма, а сърцето на САЩ е бизнесът, който се облагодетелства от световната капиталистическа система. И така, атаката срещу САЩ трябваше да бъде атака в сърцето, в центъра: Световният търговски център.
Печатните, телевизионните и кибер медии трудно възприемат посланието. Би било невъзможно да се изредят всички начини, по които ислямът е станал религия на злото, а от 11 септември мюсюлманите врагове на САЩ . Но най-провокиращото мисълта есе дойде от левия социален критик Пол Берман. Есето на Берман "The Philosopher of Islamic Terror" се появи като водещ материал в New York Times Magazine през март 2003. То бе фокусирано главно върху уроците научени от един единствен дисидент, египетският учен и активист Саид Кутб. Съгласно Берман силата в прозата на Кутб произтича от неговото смесено образование, което комбинира традиционното религиозно обучение в Египет с модерното светско образование, включително престой в САЩ в края на 40-те, където получава магистърска степен в Colorado State College of Education. Берман се докосва до много проблеми, но се придържа до централната разлика между Изтока и Запада: за разлика от своите американски врагове мюсюлманските фанатици (зилоти) не се страхуват от смъртта; в действителност, те приветстват смъртта, особено мъченическата смърт. "Смъртта на тези, които са били убити заради Божията кауза дава силен устрем на тази кауза и тя продължава да вирее върху тяхната кръв - пише Кутб - Тяхното влияние върху онези, които остават след тях също расте и се разпространява. Така след смъртта си те остават активна сила в оформянето на обществения живот и му дават насока за развитие. В този смисъл тези хора, жертвайки своя живот в името на Бог, задържат своето активно съществуване в ежедневието. Няма реално чувство на загуба с тяхната смърт, тъй като в един по-особен смисъл те продължават да живеят."
За Берман логиката на мъченичеството в текстовете на Кутб не е просто свещена, основана на интерпретация на определени стихове от Свещения коран. Тя също е културна, предизвикана от политическите събития от последните петдесет години. Докато бин Ладен и неговите воини-самоубийци идват от Саудитска Арабия, техните по-широки корени са от Египет към Афганистан. Ал Кайда, отбелязва Берман, беше създадена в края на 80-те с обединяването на три въоръжени фракции - кръгът около бин Ладен с афгански араби и две фракции от Египет - Ислямската група и Египетски ислямски джихад, ръководен от водещия теоретик на ал Кайда - др Айман Ал Зауахири. Египетските фракции се появяват през 50-те и 60-те години от една фундаменталистка школа на мисълта - мюсюлманско братство. В сърцето на тази единствена теоретична школа стои, до екзекуцията си през 1966 година, философът Саид Кутб - интелектуалният герой на всички, присъединили се към Ал Кайда, техният Карл Маркс, техният пътеводител.
Берман няма отговор за мъченическата логика на Кутб. "Терористите говорят ненормално за дълбоките неща - казва той - Антитерористите говориха разумно за също толкова дълбоки неща. Президентите не правят това. За добро или за лошо президентите ще изпратят или няма да изпратят армии." Следователно отговорността пада в ръцете на философите и религиозните лидери. Те трябва да говорят високо и ясно. Предизвикателството е да се обясни какво означава да бъдеш антитерорист, да защитиш религията като сила за общо благо и защита на живота, а не като мотив за насилие, разрушение и край на света. Ние трябва да ангажираме врага с това и да се борим търпеливо в битката за идеите.
Диагнозата на Берман е уместна, но се нуждае от продължение. Ако реалната битка е битката за идеите, тогава сигурно трябва да има и мюсюлмански бойци, които също да се включат в тази борба. Ако ще водиш война за да спреш войната то тогава трябва да се включат и умерените мюсюлмани, християни, юдеи и будисти, всички заедно, срещу други вярващи, ръководени също от свещени подбуди, но погрешно погълнати от апокалиптичните пророчества в свещените книги.
В тази анти-армагедонска битка има един голям мюсюлмански боец, шиитският активист и университетски професор Абдул Азис Сашедина. За Сашедина, както и за растящия брой мюсюлмански плуралисти, Коранът трябва да бъде четен като цяла книга с ясно съдържание, а не като текст, съставен от отделни пасажи с послания, призоваващи към конфликт. В Корана се проповядва мирното обединение на човечеството и тези послания преобладават въпреки контекста на агресия, който събуждат глави 8 и 9. Коранът представя Исляма като утвърждаване и събиране на по-ранните религии, а не като тяхно отхвърляне. Дори в по-късните медински глави се казва, че мюсюлманите нямат монопол върху свещената благодат, нито в този, нито в другия свят (2:62, 5:69); те също канят евреите и християните да се присъединят към мюсюлманите, подчертавайки значителната близост на тяхната вяра (3:64).
В неговата последна книга Ислямските корени на демократичния плурализъм Сашедина показва как са формулирани идеалите на Корана и как историческото развитие е ограничило тяхното прилагане. Отново и отново ключовият интерпретативен мотив е да не се набляга на отделните стихове, но да се четат и разбират всички стихове в техния пълен контекст. Съществената част на логиката на Корана е универсалният обхват на хуманността. Може да има отделни племена и езици, раси и политики, но въпреки това човечеството е създадено да бъде една общност, свързана заедно. Общността е белязана преди всичко чрез Аврам. Неговото потомство - юдеи, християни и мюсюлмани не са едно цяло, но са свързани общности, които имат свое собствено право и свой собствен път, на който само Бог може да бъде съдия. Същевременно на вярващите е наредено не да се борят един с друг, а да се допълват взаимно в добрите дела и работа.
Поглед напред
В крайна сметка можем да кажем, че има три разклоняващи се мюсюлмански перспективи, които претендират за легитимност. Първата се носи от онези, които Берман и другите коментатори определят като бойци. Те призовават за религиозна чистота, която сами са готови да защитят; те отстояват убежденията си, борейки се с настоящето, като предлагат апокалиптични решения. Единствено Армагедонът е отговора. Това важи както за мюсюлманските терористи, така и за техните християнски двойници. Отговорът, който дават е същия, само пътищата са различни. Втората перспектива е на вярващите мюсюлмани, които се идентифицират със своето минало, смятайки го за свещено и неподлежащо на дебат или промяна. За тях демокрацията е силова игра на Запада, човешките права са играта на САЩ с ООН, феминизмът е изява на американската поквара и нарушаване на женското достойнство. Тези традиционалисти не са по-малко анти-американски настроени от терористите, но и не одобряват физическото насилие и въоръжените конфликти, с изключение на онези войни, които се водят от мюсюлманските правителства. И накрая, третата перспектива, е тази на плуралистите. Те са малцинство? Вероятно. Но те не са войнстващо малцинство като джихадистите и ислямските екстремисти. Сашедин, заедно с другите мюсюлмански плуралисти оценяват универсалните ценности, приписват им за източник Корана и ги прилагат в съвременния контекст. Плуралистите може и да са малцинство сред мюсюлманските говорители, но те са ревностно, неспокойно малцинство. Ние се нуждаем от религиозни гласове, които да говорят за днешните недостатъци в отношенията между Изтока и Запада, Исляма и Америка и това са мюсюлманските плуралисти, които са философи и религиозни мислители, и не-мюсюлманите могат и трябва да имат с тях обща кауза.
Кръстоносни походи, кръстоносци и покръстени трябва да разберат за какво се борят: за една отминала глава от световната история. Тя не трябва да бъде повтаряна с изключение на случаите, когато се разказва, за да бъдат предупредени нашите собствени и бъдещи генерации.
БРУС ЛОРЪНС
Брус Лорънс е професор по религия, ислямицист и компаративист. Преподава в Duke University от 1971 година. Има магистратура в Episcopal Divinity School (Cambridge) и докторат в Yale University по история на религиите. Негови са книгите Shahrastani on the Indian Religions (1976), Notes from a Distant Flute (1978), The Rose and the Rock (1979), Ibn Khaldun and Islamic Ideology (1984). През 80-те години се занимава с изучаване на връзките между религията и идеологията. Една от най-известните му книги е монографията Defenders of God: The Fundamentalist Revolt Against the Modern Age (1989/1995). Последната му книга е Go, God, Go: Resilient Religion in the Global Century, в която разглежда идеологическите интереси и духовните практики в различните контексти на 20 век.
