Новият закон е една много европейска система, вероятно в известна степен противоречаща на нашите балкански нрави, които трудно поемат големи дози свобода, демократизъм и академично отношение, казва за Frognews.bg директорът на Института за българския език при БАН.
интервю на Ана Кочева
‒ Проф. Райнов не се ли бърза твърде много с новия закон за развитие на академичния състав?
‒ Не, не се бърза, много години минаха в нерешителност и в невъзможност да се задвижи този въпрос. Първо липсваше политическа воля, а когато имаше академична воля, тя не беше достатъчна. Сега новият ни министър е наясно, че ако не задейства механизмите, с които разполага, ще се загуби ритъм, ще започнат преговори, съображения отвсякъде и законът отново ще се забави. Така или иначе той е решен на тези действия. Законът е качен по сайтовете и истината е, че той има действително човешка форма. БАН има сериозни възражения по много елементи от този закон, но аз лично, като човек, който е минал през цялата преизподня на действащите закони, свързани с научните степени и звания, го одобрявам. Това е една много европейска система, която вероятно в известна степен противоречи на нашите балкански нрави, трудно поемащи такива големи дози свобода, демократизъм и академично отношение към въпросите. Сега се премахват номенклатурните специалности, т.нар. шифри и нещата се опростяват. Всичко ще зависи от един тесен кръг хора, които не тайно, а с имената си, ще гласуват. Ще казват: „Да, аз професор еди‒кой си гласувам положително за тази кандидатура”, т.е. ще застават с името и подписа си „за” или „против” доцентура, професура и т.н., а отзивите им ще бъдат качвани на сайта на съответното висше учебно заведение или академичен институт и именно така въпросното жури ще определя кандидатурите.
‒ Всички ли са така благосклонно настроени към промените като Вас?
‒ Не са благосклонно настроени, особено СУ и някои други големи университети; както и БАН има своите сериозни резерви. Отново се апелира към качеството. А нима досега качеството беше високо? Сигурно дебатите предстоят, вероятно ще се направят добри предложения, но този път промените няма да бъдат избегнати.
‒ Вие сте директор на Института за български език (ИБЕ). След като мина международната оценка за дейността на отделните институти в системата на БАН, започна да се говори за закриване, за окрупняване на звена...
‒ Да, някои технически институти, химически, физически вероятно могат да бъдат окрупнени, но при хуманитарните дисциплини това не е много разумно. Специално ИБЕ, който е единственият лингвистичен институт в Република България, няма с кого да се обединява. Той е основан през 1942 година, неговият пръв директор е акад. Романски и този институт има благородната задача, мисията да започне организирането на научния потенциал на всички езиковеди, които могат да направят Речника на българския език. След това започва още по‒голямо дело за изработване на Етимологичния речник, Старобългарския речник, в момента се прави Нов правописен речник, работи се върху речника на българските диалекти... Всичко това се прави в този институт. Той има нормативни правомощия, дадени му от МС, да се занимава с проблемите на стандартизирането на книжовния език. Да не забравяме и факта, че институтът ни е един от най-високо оценените при международния одит на БАН. Това само по себе си говори достатъчно.
‒ А откъде идва това погрешно схващане, че Институтът за български език трябвало да върви под ръка с Института по литература?
‒ Това е странно разбиране на полуграмотни хора, изучавали някога в гимназиалните класове дисциплината български език и литература. А това са всъщност две различни планети. Теорията на литературата, анализът на литературното, драматичното произведение е много далеч от теорията и практиката на езиковедския анализ. Ние случайно се намираме в една сграда, но това не означава, че двата института имат някакви допирни точки. Вие знаете, че някои висши учебни заведения вече са въвели тестова форма на прием и едната част е езиковедска, а другата е по‒обща: литературно‒културологична. Постепенно отпадна онази остаряла форма с писане на теми, в която клетите ученици и студенти трябва да обясняват какво искал да каже творецът.
‒ Тези тестове обаче показват една много дълбока неграмотност.
‒ Тъжно е. Положението е повече от неприятно. Някои висши учебни заведения имат входни и изходни езикови тестове. Такъв е напр. Пловдивският университет, където ректор е проф. Куцаров, започнал отпреди десетина години това дело. В НБУ наши бивши колеги от ИБЕ също са развили тази форма ‒ и там има входен и изходен езиков тест. Това е правилният път, по него трябва да се върви. Бедата не е в това, че ВУЗ‒овете имат нисък праг, а в това, че средното училище и българското семейство не подготвят в достатъчна степен своите деца. Такава е горчивата истина и колкото повече време минава, толкова повече се задълбочават нещата. Става дума за един омагьосан кръг, но от него трябва да се излезе и тестовата форма е една от възможностите. Трябва обаче да се знае, че да се направи добър тест не е проста работа, у нас хората, които могат да се справят с тази задача, не са много. Оценяването на знанията с тестове не е като ребусите в популярните вестници. Тук трябва дълбоко познание на тестологията, на теорията на оценяването на знанията.
‒ Накрая, необходима ли е специална езикова политика у нас?
‒ Категорично! Езикът осигурява идентичността на всяка личност: той консолидира отделните членове от дадено общество в едно цяло; разграничава езика на това общество (или общност) от езика на други, обикновено близки, съседни общества – и по този начин разграничава отделните общества, народи или нации. Няма да бъде пресилено да се каже, че всички изследвания върху историята и същността на модерната държава, а и на държавността изобщо, на етноса, на нацията, а и на национализма като политическа реалност, придават на книжовния език (като една от реализациите на националния език) статут на фундаментален проблем.
