Със смъртта на Алекс Алексиев приключи една глава от българската история. Една глава, която съществува успоредно с официалната история цели 45 години и която няма да намери място дори в новоредактираните учебници на Министерството на образованието. Това написа Петър Стоянов - президент на Р България (1997 - 2002)
Ето още какво каза той за Алекс Алексиев:
Веднага ще кажа, какво имам предвид: със смъртта на Алекс си отиде един от последните представители на българската докомунистическа интелигенция.
Това са хората, които са родени и възпитавани преди „пълната и окончателна победа на комунизма”, повечето от които прекараха живота си в емиграция – като Стефан Груев, Стефан Попов, Дими Паница, Алекс Алексиев и малцината вътрешни емигранти, които никога не направиха компромис със съвестта си.
Смъртта на Алекс Алексиев е още един повод да си спомним този трагичен епизод от нашето минало и престъпната лекота, с която беше унищожaвана българската интелигенция веднага след 9 септември 1944 година. A преди тази дата малка България вече имаше трето поколение интелигенти. И то какви! Завършили най-престижните западни университети без да забравят здравите си български корени, започваха кариерата си като провинциални гимназиални учители - винаги готови да върнат това, което Родината им е дала. Ако този процес не бе прекъснат за 45 години, днес българската интелигенция щеше да има много по-дълбоки корени, много по-здрави традиции и самочувствие и нямаше да се лута като обслужващ персонал на одиозни политически проекти.
Алекс бе от стара мая - дядо му, роден в Солун и завършил в Германия, след войните се преселва в Пазарджик, където се ражда баща му – големият български художник (и дългогодишен председател на Съюза на българските художници), писател и интелектуалец Райко Алексиев, който другарува с Елин Пелин, Димитър Талев, Илия Бешков… Баба му по майчина линия е от известния търновски род Кисимови – сестра e на прочутия актьор Константин Кисимов. След 9 септември Райко Алексиев е пребит до смърт, големият му син е изпратен в лагер, a Алекс заедно с майка си емигрира. На власт идват novi homines, новите хора от така наречената „пролетарска” интелигенция. За сведение: по данни, изнесени на Петия конгрес на БКП, проведен през 1948г., 7% от партийните членове са неграмотни, с начално образование – 45%, със седемгодишно образование – 30 %, с непълно средно образование – 6%, със средно образование 7%. Около 5% с незавършено висше образование, а само 2% имат завършено висше. (Проф Диню Шарланов, „История на комунизма в България”, том 1.)
И докато ние бяхме принудени да живеем с тезисите на партийните конгреси и със стиховете на априлското поколение, „бившите хора“ без никаква надежда за завръщане и реализация у нас, продължаваха да работят за Отечеството, чиито нови управници ги бяха лишили от всякакви права. Възпитавани в друга среда - и в „стара“ България и в чужбина – без да са граждани на НРБ, те останаха до края на живота си истински българи. И в името на България бяха пропъдили от себе си дори омразата и чувството за реванш. Беше удивително да се наблюдава как Алекс съчетаваше спомена за жестокото убийство на баща си и рационалния поглед за бъдещето на страната след падането на комунистическия режим. Беше общувал с Роберт Конкуест (знаменитият автор на „Големият терор” и фактически първият западен интелектуалец разкрил истината за съветския комунизъм), познаваше лично Солженицин и знаеше повече от всички нас за комунистическите репресии , тъй като ги бе изпитал на гърба си, но предпочиташе да насочи интелектуалната си енергия за анализиране на света и по-доброто място на България в него.
В никакъв случай не приемаше методично налаганата след 1989 година
„идеология на забравата”, но знаеше, че свръхобсебването от миналото не помага на днешна България – толкова, колкото и пречи и липсата на колективна национална памет за безчовечния период на комунизма и неговите ужасни последици до ден днешен.
Така Алекс Алексиев разбираше своя „дълг към паметта” и така живя своя живот – с надеждата да бъде полезен на Родината си, според уроците на дядо си и баща си.
Почивай в мир, приятелю!
Петър Стоянов - Президент на Р България (1997 - 2002)
