Честваме 142 години от Шипченската епопея.В 12.00 часа започва официалната част. Мястото е тържественият подход с каменните барелефи към Паметника на свободата.
От 13.30 часа е историческата възстановка на събитията отпреди 142 години, която ще бъде на централната височина. Национално честване Шипченска епопея се провежда под патронажа на президента Румен Радев, който също ще присъства на честванията. Ще бъде отслужена панихида в Соколския манастир, а три туристически лъча тръгват към връх Шипка – от Соколския манастир, от местността „Узана” и от храм „Рождество Христово” при Шипченския манастир.
Подвиг
Отбраната на Шипченския проход е една от най-героичните и решаващи битки по време на Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. Боевете, които се водят от 09/21 до 13/26 август 1877 г. между защитниците на прохода и турската армия влизат в българската история под името Шипченска епопея.
Задачата на малобройния руско-български отряд под командването на ген. Н.Г. Столетов, наброяващ около 7 500 души е да спре превъзхождащата я по численост армия на Сюлейман паша /около 27 000 души и резерв от 10 000/, да не й позволи да премине Балкана и да се съедини с турските части в Североизточна България в помощ на обсадената в Плевен армия на Осман паша. Сраженията за Шипка започват на 09/21 август 1877 г.
В течение на шест дни българи и руси с огън и щик отблъскват непрекъснатите атаки на турските табори. Най-тежък и решаващ за отбраната е третият ден – 11/23 август, когато турците все повече затягат обръча около защитниците, а боеприпасите са на привършване. Следобед Сюлейман паша хвърля в боя всичките си резерви срещу центъра на отбраната.
В този най-критичен момент, когато изглеждало, че Шипка ще падне, от Габрово пристига първото подкрепление, изпратено от ген. Радецки. Надвечер пристигат всички роти на 16. стрелкови батальон и след ожесточен бой турците отстъпват. Шипка е спасена!
Боевете продължават и през следващите три дни, но проходът вече е здраво в ръцете на руската армия. отбраната на Шипка продължава и през есента и зимата на 1877 г. Този период влиза в историята като“Зимно шипченско стоене”. Въпреки студа и мъглата, въпреки снежните бури и виелици, защитниците на Шипка геройски бранят прохода. За тези изпълнени с мъжество и саможертва дни телеграфът съобщава с кратката фраза: “На Шипка всичко е спокойно.”
Руските войници и българските опълченци превръщат прохода в непристъпна крепост, “в затворена врата за настъплението на турците към Северна България и отворена врата за победния поход на руската армия към Цариград”, по думите на ген. Радецки.
След падането на Плевен ( 29 ноември/10 декември 1977 г.) руските войски преминават Балкана при изключително тежки зимни условия и пленяват турската армия на Вейсел паша в шейновския укрепен лагер на 28 декември 1877 г./ 9 януари 1878 г. Победата при Шипка-Шейново е достоен завършек на Шипченската епопея.
Жертвите, които руските полкове и българските дружини дават на Шипка и в полето на Шейново са около 11 000 – убити, ранени и безследно изчезнали, а над 9 000 души са замръзналите и заболелите по време на Зимното шипченско стоене.
ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Иван Вазов
