Здравейте, министър Банов. Казвам се Венцислав Мицов и съм дългогодишен музикант на свободна практика. Това в нашия случай означава музикант, който около 20 години се е скъсал от свирене на етюди, гами, пиеси, сонати... А накрая, след всичко това се е наложило да си изкарва хляба по кръчми и пианобарове.
Където, в тези кръчми и пианобарове, господин министре, човек може да се сблъска от първи ред с, как да кажа...не особено толерантната критика на слушателите, често почерпени с няколко уискита, няколко Редбула и, не дай си боже, някоя...как да кажа...а бе да го нарека "хранителна добавка" за стимулиране на нощния живот.
Да, аз съм музикант и като такъв през последния четвърт век видях доста неща.
Видях как всичките ми съученици от випуск 1990 в тогавашното СМУ (днес НМУ) "Л.Пипков" емигрираха.
От целия випуск днес я сме 10 души тук, в България, а не сме и толкова.
Видях как колеги карат таксита, за да могат да издържат семействата си.
Как лепят плочки и правят ВИК инсталации.
Видях как мнозина имаха големи криле, но когато се опитаха да ги размахат, се оказа, че тук, у нас с големи криле не може да се лети.
Може, но нисичко, тихо, кротко и бездарничко - без много - много да размахвате крилцата, че да не веете на съгражданите.
Видях всичко това, но видях и друго.
Видях комисии - комисии, създадени сякаш от Кафка - пълни с анонимни, мрачно вперили поглед в талмуда и скрижалите на администрацията бездушни фигури, които живеят само за да се почувстват значими за няколко часа.
Видях финансиране - то бе предназначено само за "свои" хора, които произвеждаха продукти, които дори не можеха да избият една петдесета от инвестициите си.
Видях, че бездарници пишат закони, некадърници пишат правилници, а отправната точка, към която бяха насочени всичките тези беди бе не културата, а нещо друго.
Няма да го нарека с име. Защото това нещо няма име. То е хидра с много глави.
Хидрата на бездарността.
За последните години, господин министре, всичко, което се случва у нас става не благодарение на вас и вашите предшественици.
Ако нещо се случва, то става въпреки вас.
Въпреки "проектното начало", което направи така, щото в момента финансиране получават не най - добрите, а тези, които най - добре пишат проекти.
Въпреки "прозрачните критерии", които, чрез системата за оценяване понякога правят излишни самите конкурси.
Въпреки атмосферата във висшите и средни музикални учреждения у нас, която прилича на времето на клановете в средните векове.
Ако нещо се случва, то е въпреки вашите величествени усилия, които се състоят в това да напишете статус във Фейсбук с искане определен директор да подаде оставка.
Но днес, господин министър Банов на мен вече ми писна.
За това тук, на това място, във Фейсбук ви искам оставката. Нека тя бъде на бюрото още утре.
Искам я в правото си на ваш работодател, който, чрез данъците си е един от тези, които ви плащат заплатата на министър.
И нея, и финансирането на стените ви от тухли и работилниците ви за мартеници по време на Европредседателството.
И 200 000 лева, които давате на една продуцентска компания, за да снима рекламно филмче за България, докато културата у нас получава трохите от държавния бюджет, за което вие не сте казали дори една членоразделна сричка.
Искам оставката ви, господин Банов. И го правя така, както и вие - чрез Фейсбук.
Заради загубения смисъл. Заради загубените поколения. Заради кафкианската цитадела, в която се е превърнала културата у нас.
С това моят пост завършва.
А към вас, колеги от музикалната гилдия имам само едно изречение. Ако не размахвате крилата си, някой ще ги откъсне и ще ги сервира панирани в KFC.
Съжалявам за продуктовото позициониране....
Венцислав Мицов
