В публичното пространство бяха публикувани снимки, които нямат място там. Премината беше една червена линия. Сега ще разберем дали на силно замърсената публична среда в България са ѝ останали някакви съпротивителни сили.
Рядко българското общество е постигало такова единодушие във възмущението си, каквото „Пик” предизвика с публикуването на снимки със сексуално съдържание с приятелката на кандидата за кмет на София от ДБ. Издателят на „Пик” беше единственият, който се опита да оправдае публикацията в характерния си арогантен тон. Извън нападките му в различни посоки - без всякаква връзка с темата - „двата кита” на защитната му пледоария бяха: снимките са истински и никой не може да го спре да казва истината; а той трябвало да се издържа сам и това му давало правото да пуска всичко, което привлича читатели.
Какви доказателства има, че снимките са истински, е отделен въпрос. Но по логиката, че е достатъчно нещо да е така, за да го пуснеш, скоро можем да видим и кандидат за кмет, сниман в клозета. Най-меко казано - в „Пик” са лишени от чувствителност към културната граница между частно и публично, между тяло и общество, върху която се крепи човешкото достойнство. Общото в стотиците коментари за деянието е, че се „прекрачват граници, които досега не са били преминавани”, и „които не могат никога да бъдат прекрачвани”. А когато, за да се издържаш сам (отделен е въпросът дали и това е вярно) трябва да прекрачваш тези граници, ти въобще не се издържаш сам, а с кражба на чуждото достойнство.
Човешко издевателство и политически компромат
В случая пряката жертва на кражбата са кандидатът за кмет и неговата приятелка. Можем да си представим каква ще е травмата за нея и щетите в общуването ѝ с хората оттук нататък. Твърдението пък, че той е публична фигура и затова показването на личния живот на жената, с която живее, представлява обществен интерес, е празнословие. Би било така, само ако снимките, за които дори „Пик” уточнява, че са от времето от преди двамата да се съберат, го уличаваха в престъпление и злоупотреба или в неспособност да изпълнява дейността, за която кандидатства. И понеже няма нищо такова, публикуването им е човешко издевателство с цел политически компромат.
Впрочем, непреките жертви на кражбата на чуждо достойнство също са две: предизборната кампания и журналистическата професия. Фактът, че снимките излизат по време на кампанията за местните избори, от само себе си ги прави част от нейния репертоар. И сега, независимо кой ще спечели надпреварата, вотът е предварително компрометиран или поне морално омаловажен. Политиците имат усет за това. И когато твърдо защитиха кандидата на ДБ от компромата на „Пик”, те защитаваха и самите себе си.
По отношение на журналистиката пораженията са още по-ясни – ако тази публикация ѝ принадлежи, значи такава професия не съществува, защото всичко може да излезе от нейно име. Значи, че етичните ѝ стандарти са отпаднали, а те съвпадат с професионалните. Етичен кодекс на журналистиката и Професионален кодекс на журналистиката са един и същи кодекс.
Прагът на поносимостта е надхвърлен
Силно деморализиращо е усещането, че никой нищо не може да направи - не само на „Пик”, а на всекиго, решил да се представя за журналист, докато върши нещо друго с друга цел. Медийното законодателство не дава особени възможности, тъй като следва нормите в старите демокрации, където такива дискредиращи професията превъплъщения са слабо познати. Когато „Пик” кандидатстваше за регистрация на телевизия пред СЕМ, нямаше какво друго да направя, за да възразя, освен да си подам оставката като председател на органа. Символен жест, останал, както се вижда, без последствия.
С последния компромат обаче сякаш прагът на поносимостта е надхвърлен. Много и различни медии се обединяват под надслов „Днес е денят” - с апел етикетът „журналистика” да се свали от „Пик”. И политиците са призовани да се включат, като прекратят всякаква комуникация с медии, чието поведение не им дава право да се наричат така. Иначе солидарността им с пострадалия от компромата кандидат-кмет ще изглежда лицемерна.
Всъщност, ако не за друго, днес е денят да се разбере, доколко на силно замърсената публична среда в България са ѝ останали съпротивителни сили да се погрижи за собствената си хигиена. Така че да има граница между тези, които прекрачват границите, и останалите публични гласове.
Коментар на Георги Лозанов:
