Независимостта не е едноличен акт на българските управляващи – това е европейско споразумение. Русия няма пряко отношение към нашата независимост. Денят на Независимостта не се честваше при социализма заради монархията. С нашия национален ресурс няма как днес да сме независими. Ако историята ни постави в аналогична ситуация, народът ще разпознае своите истински водачи и лидери, каквито сме имали не малко в миналото.
Това казва в интервю за Фрог нюз професор дин Лизбет Любенова.
- Г-жо професор, защо България и българският народ чакат десетилетия, докато се обяви Независимостта на България?
- Българската държава възкръсва с благословията на Великите сили. По тяхна воля обаче етническата българска територия е разпокъсана на пет части. Логично е ревизията на Берлинския договор да става бавно и мъчително. Първият акт е успешен – Съединението от 1885 г. показва за първи път на европейските народи, че ние не сме само безличен субект в историята, но можем да защитаваме успешно и на бойното поле своята свобода. Рядко нашият народ е бил в такъв подем на националната си енергия, както по време на Сръбско-българската война.
Провъзгласяването на независимостта на 22 септември 1908 г. е коренно различен сценарий. Англия подтиква младотурците да вземат властта с цел реформиране на държавата и реално въвеждане на провъзгласената още през 1876 г. Конституция. Младотурците обаче са изразители на новия отомански национализъм и правят груба грешка. Подобно на ситуацията от 70-те години на 19-ти век, те престават да изплащат своите финансови задължения към западните банки и с крайния си национализъм губят външна подкрепа. В отговор на това при първия финансов фалит на Османската империя през 1874 г. започват поредица от революционни изяви на балканските народи – Старозагорско въстание и Босненско-Херцеговинско въстание (1875), Априлско въстание (1876) и разпокъсване на Османската империя след Руско-турската война от 1878 г. През 1908 г. турците са наказани отново - Княжество България става царство и скъсва с васалната си зависимост от Цариград, Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, а Крит преминава към Гърция. Грешките при недалновидни политически решения винаги се заплащат скъпо.
Това обаче е само прелюдия към жестокия сблъсък на стария континент. Нека не забравяме, че именно като продължение на тези действия от 1908 г. се създават сръбски терористични организации, които убиват точно в Сараево австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд през 1914 г. и с това започва Първата световна война.
- Това ли е най-значимото дело на Фердинанд като княз и цар на българите?
- Цар Фердинанд е атрактивен и елитарен владетел, но неговото име няма как да не се свързва с най-страшните катастрофи в новата българска история. Независимостта не е едноличен акт на българските управляващи – това е европейско споразумение. Нашата дипломация е печелела само и единствено тогава, когато е съумявала да синхронизира националния ни интерес с този на силните империи. При всички други случаи са ни наказвали, защото след Виенския конгрес европейските държави приемат едно просто правило – баланс на силите. Който самоволно го нарушава – винаги губи.
- В каква степен помага за делото на Независимостта предлаганият от Русия заем? Има ли други по-малко известни факти около този ден и тези събития?
- Русия няма пряко отношение към нашата независимост, макар да се опитва да я използва в свой интерес. Опитът й да получи позволение за преминаване на нейни бойни кораби през Проливите обаче е отхвърлен дори от нейните доброжелатели и бъдещи съюзници – Англия и Франция.
Що се отнася до финансовите разплащания, които са в основата на егоистичните мотиви на всички Велики сили, нещата са по-сложни. Османската империя като победена държава дължи огромни суми на Русия още от времето на войната 1878 г. Тя обаче не ги изплаща. При Съединението от 1885 г. върху младото Княжество България е прехвърлен и т.н. Румелийски дълг – Русия „опрощава” задълженията на Турция, които всъщност не получава, а срещу Съединението и Независимостта ние започваме да изплащаме и този чужд дълг. Когато става въпрос за пари няма благородство.
- Какви са поуките от това историческо събитие, станало преди 117 години?
- Съзиданието е труден процес за всяка държава. Затова е нужно да има приемственост в политиката. Днес е трудно за младите поколения да оценят този акт, ние го празнуваме доста формално, може би защото на този ден няма политически боричкания на разни „фили” и „фоби”. А това е дата, която може и трябва да ни обединява около каузата да защитаваме своето национално достойнство.
- Защо по време на социализма не се честваше Деня на независимостта?
- Естествено, заради монархията. Нека да си припомним, че от храм-паметника „Александър Невски” са били унищожени дори мозайките с лика на цар Фердинанд.
- Може ли да се каже, че днес българският народ е независим? Може ли да е независима една малка България?
- За съжаление това няма как да се случи с такъв национален ресурс като нашия. Световната политика се определя от големите играчи – мощните във военно и финансово отношение страни. Макрорамката е такава, колкото и да не ни харесва. Това обаче не означава, че ние като народ нямаме национално достойнство. Напротив – именно това трябва да възпитаваме и изграждаме като европейска нация – високо образовани хора, морални ценности и национални устои. И да помним, че въпреки тежката ни вековна участ, българите изпратиха в историята няколко империи, от които не остана и помен. А ние все пак сме тук – в центъра на Балканите, в едно прекрасно райско кътче с древното си име България.
- Г-жо Любенова, може ли да сравняваме днешните политици с онези, които някога защитиха Независимостта на България?
- В провъзгласяването на Независимостта няма кой знае колко героика. Тя е предизвестена до голяма степен. Един народ се доказва в определена ситуация, когато има предизвикателства пред себе си. Тогава той сякаш възкръсва, осенен от неподозиран национален устрем. Затова нека не губим вяра, че ако историята ни постави в аналогична ситуация, нашият народ ще разпознае своите истински водачи и лидери, каквито сме имали не малко в миналото.
Интервю на Красен Бучков
