Чухте ли!? Пристига! Най-сетне! След толкова години ?! Как кой!? Путин! Владимир Владимирович! „Що стоиш? Скоро чедо посрещни го!”, би възкликнал народният поет Иван Вазов в първия период от творчеството си, посветено на матушката.
Във втория период би написал нещо друго.
И така, пореден Ден на Независимостта. Но не ми е празнично. Не ми е независимо.
Повече от 30% от икономиката ни е контролирана от чужди капитали, бизнес и политически ръководители. Което значи икономическа зависимост.
Повече от 90% от енергийните потоци вече 30 години след началото на „прехода” идват от един единствен източник. Което значи енергийно иго.
Повече от 90 % от старичкото оръжие на българската войска все така си е съветско производство и бодрите рапорти за нови самолети ще променят съотношението (вероятно) след три години. Което значи оръжейна зависимост от друга държава.
А когато тази друга държава е една и съща и вече 75 години държи с желязната си хватка промишленост, енергетика, войска, специални служби, партии и неправителствени организации, висши и не толкова висши учебни заведения, Свети Синод и горски стопанства, как да ми е независимо? Как да ми е празнично?
Хибриден изстрел откъм Кремъл вгорчи празничната ми закуска: точно за 3 март 2020 г., в чест на националния празник на Републиката, у нас присига Н. Прев. подполковник мултимилиардер В. В. Путин.
През последните три години Н. Прев. руският посланик неколкократно предупреди подчинените си организации и индивиди, че вождът на Москва и всея Руси ще дойде само ако „има да подпише важни икономически споразумения”.
В навечерието на празника на Независимостта споразуменията са готови. Партия и вожд, коалиционни паразити, съдружници, прислужници, патриоти и патриотари, шпиони и аватари, парламентарна и извънпарламентарна сган, преки и далечни наследници на Кириак Стефчов и на Иванчо Хаджипенчович, на Радко Димитриев и на ген. Иван Маринов се погрижиха за Н-ти път да бъдат рестартирани проектът за АЕЦ „Белене” и „Южен/Турски поток”.
Ликуй, народе! „Нашето дело е право! Победата ще бъде наша!”, рекъл още през юли 1941 г. бащицата Сталин.
И удържал на думата си. Обърнал на 90 градуса настъплението на цял Трети украински фронт (около 300 000 щика), за да го прати в „братска” България. Още му благодарим и на 1 февруари, и на 9 септември, и на други дати, в които полагаме венци пред мраморни и безименни гробове на читави българи.
Да празнуваме казвате?
Струва си. Тогава, през 1908-а, пак е била златна есен. С високи показатели на икономическо развитие и с растящ брутен вътрешен продукт. Народът и тогава вярвал на правителството и обичал царя. Срещал ги с „Ура!” и „Да живей!” Далеч преди смелия държавнически акт, продължил святото дело на четници, опълченци и съединисти, българският род отдавна живеел с Независимостта в душата си. Бил готов да гине за нея. Както щял да го докаже през 1912-а, през 1915-1918-а и по-късно.
Пришпорена от яката десница на Стефан Стамболов и на другите строители селска България хвърлила потурите и феса и градяла модерна, правова, работлива и европейски ориентирана държавица. Е, не точно като Швейцария, но след още двайсетина мирни години не се знаело...
Никой не ни отпуснал толкоз много мирни дни.
Знаем кой и защо пак ни „освобождава”.
Затова може би си струва точно днес да се замислим за нов, истински национален празник. Трети март вече се оцвети с черно-жълтия флаг на Руската империя. С трицвета на Руската федерация, която не пропуска всеки Божи празник да напомни колко много й дължим. И какви неблагодарни сволочи са били предците ни, бащите ни, какви предатели на „славянското единство” сме самите ние.
Повече от сигурен съм, че 6 септември, 22 септември или 24 май са далеч по-подходящи, по-неконфликни и по-обединяващи от деня, в който се възкачва на престола император Александър II и по-късно подписва указа за отмяна на крепостното право.
Трети март е чудесен празник за свободните и за мечтаещите за освобождение мужици, но има твърде малко общо с българските жертви, надежди и тежнения, с българската мъка и с истинската ни, арестувана и откарана в Москва история.
Та то история ли бе, „да я опишеш”, както би възкликнал поетът-терорист.
Не история, а лоботомия.
Затова нека по-скоро да се поздравим с нов, чисто български празник! Незареден с хибридни мини. Незадължаващ министри, честни патриоти и аполитично население да се чупят в кръста и да целуват мазните ръчища на поредния чекистки поп-полковник.
Лично аз ще гласувам за 24 май. За „Върви, народе възродени!”. Там няма как да ни питат защо не им благодарим. Тогава ние ще бъдем в правото си да ги питаме: „Абе вие защо не ни вдигате паметници?! Защо не ни пращате благодарствени телеграми, болшевишки езичници безверни!”
Е, вече ми е празнично. Независимо. Като плах пролетен лъч мечтата на мнозина просветени българи стопли старите ми кокали.
Затова честит празник, скъпи сънародници!
Не приемайте троянски коне и лъжовни подаръци не само от митичните данайци!
Васил Данов
